— Това е „Команданте Прахос“ — рече той. — Товарен, съдейки по външния му вид. Може би е бил изхвърлен на плитчината.

— Трудно е да се повярва кораб с такива размери да потъне в тези защитени води — отбеляза Макфарлън.

— Този залив е защитен само от североизточните ветрове, каквито имаме днес — каза Бритън с хладен тон. — Но когато вятърът заходи към запад, това място се превръща в аеродинамичен тунел. Може би точно в такова време се е повредила машината им.

С наближаването на коритото те изпаднаха в мълчание. Въпреки отличната видимост при яркото утринно слънце, корабът си оставаше странно не на фокус, загърнат сякаш в собствения си мъглив плащ. Корпусът му бе покрит с ръжда от вълнореза до кърмата. Железните му кранове бяха строшени — единият килнат настрани, задържан от тежки железни вериги, другият — рухнал в безпорядък на палубата. На гниещата надстройка не кацаха птици. Дори вълните сякаш избягваха струпясалите му бордове. Беше призрачна, сюрреалистична гледка: мъртъв страж, който предупреждаваше всички минаващи покрай него.

— Някой би трябвало да обърне внимание на Търговската камара на Пуерто Уилямс за този кораб — рече Макфарлън.

Шегата му бе посрещната без смях. Цялата група бе като попарена.

Кърмчията на катера даде газ, като че искаше да мине по-бързо покрай мястото на корабокрушението. Завиха и навлязоха в протока Бийгъл. Тук направо от водата се издигаха остри като бръсначи планински склонове, тъмни и отблъскващи, а в гънките им проблясваха и намигаха глетчери и ледници. Порив на вятъра връхлетя катера и Макфарлън се загърна зиморничаво в якето си.

— Вдясно е Аржентина — обади се Глин, — а вляво — Чили.

— А аз пък влизам вътре — каза Бритън и се запъти към кабината.

Час по-късно Пуерто Уилямс изплува от сивата боза откъм левия борд: очукани дървени сгради, жълти, с червени покриви, сгушени в долчинката между хълмовете. Зад него се издигаше верига от полярни планини, бели и остри като вълчи зъби. В най-ниската точка на градчето се виждаше редица от гниещи пирсове. В пристанището се бяха привързали дървени траулерчета и едномачтови гафелни шлюпове с насмолени бордове. Макфарлън забеляза разположеният наблизо Барио де лос индиос: невероятна сбирщина от дървени къщурки и влажни колиби, от чиито импровизирани комини се издигаха димни филизи. Зад тях бе разположена самата военноморска база — запусната редица от ръждясали метални бараки. Наблизо до нея бяха закотвени две спомагателни корабчета и стар разрушител от военния флот.

В разстояние сякаш само на няколко минути ясното утринно небе помрачня. Когато катерът наближи един от дървените пирсове, ги връхлетя миризмата на гниеща риба, на боклук и разложени водорасли. От близките колиби наизскочиха неколцина мъже и се затътриха по дъсчената обшивка на пирса. Крещейки и махайки с ръце, те се опитваха да примамят катера да застане на поне половин дузина места, всеки от тях държеше вързално въже и сочеше кнехта до себе си. Катерът се плъзна в пристанището и между двама от най-близките мъже избухна шумна караница, утихнала едва след като Глин им раздаде цигари.

Тримата се изкачиха на хлъзгавия пирс и погледнаха към мрачното градче. Раменете на якето на Макфарлън се покриха с блуждаещи снежинки.

— Къде е канцеларията на митницата? — попита Глин единия от мъжете на испански.

— Аз ще ви заведа — отвърнаха трима едновременно.

Запристигаха и жени, тълпяха се с пластмасови кофи, пълни с морски таралежи, миди и яркочервени омари.

— Морски таралеж — рече една от тях на развален английски.

Имаше набръчканото лице на много преживяла, а сипкавият й глас подсказваше, че отдавна е прехвърлила седемдесетте.

— Много хубав за мъжа. Прави корав. Muy fuerte 12 .

Тя подчерта с жест на вдигнатата си ръка ефекта, а мъжете избухнаха в буен смях.

— Но, грасиас, сеньора — рече Глин и си проправи път през тълпата, следвайки самопровъзгласилите се водачи.

Мъжете ги поведоха нагоре от пирса по крайбрежната улица в посока към военноморската база. Спряха пред ниска, обшита с дъски сграда. От единствения й прозорец струеше светлина, а от тенекиения комин в дъното й се виеше благоуханният дим на горящи цепеници. Над вратата висеше избеляло чилийско знаме.

Глин даде бакшиш на водачите им и отвори вратата. Последва го Бритън, а Макфарлън влезе последен. Пое дълбоко студения въздух, като непрекъснато си напомняше, че бе твърде малко вероятно някой да го разпознае във връзка с атакамската работа.

Интериорът бе такъв, какъвто бе очаквал: очукана маса, тумбесто кюмбе, чернооки чиновници. Фактът, че влизаше доброволно в правителствено чилийско учреждение — колкото и да бе отдалечено — го изнервяше. Погледът му зашари неволно към таблото с омачканите листовки на най-търсени престъпници, което висеше на стената, закачено с ръждива метална скоба. „Спокойно, спокойно“, рече си той.

Митническият чиновник имаше грижливо зализана черна коса и носеше безупречна униформа. Усмихна им се и разкри уста, пълна със златни зъби.

— Моля седнете — рече на испански.

Имаше мек, женствен глас. Излъчваше някакво благоденствие, което никак не бе на мястото си в такова забутано, окаяно място.

От задната врата на митническата кантора се дочуха гласове, които се надигнаха в спор, но изведнъж стихнаха. Макфарлън изчака Глин и Бритън да седнат и ги последва, като се настани на олющен дървен стол. Кюмбето изпука, излъчваше чудесна топлина.