Брамбъл погледна имената.

— А къде са картоните на хората от ЕИР?

— Ние имаме малко по-различна система — отвърна Глин. — Документацията за ЕИР се получава само при нужда.

Брамбъл не отговори нищо. Нямаше смисъл да спори с човек като Глин.

Глин извади два картона от папката си и ги сложи върху писалището на Брамбъл, след което се облегна небрежно назад.

— Всъщност има само един човек, за когото се безпокоя.

— И кой би могъл да бъде той?

— Макфарлън.

Брамбъл дръпна надолу маската и я остави около шията си.

— Стремителният ловец на метеорити? — попита изненадан той.

Вярно, онзи мъж наистина излъчваше някакво чувство за опасност.

Глин потупа тънката папчица.

— Аз ще ви давам регулярни доклади за него.

Брамбъл вдигна вежди.

— Макфарлън е единствената ключова фигура тук, която не съм избрал лично. Кариерата му е съмнителна, най-меко казано. Ето защо бих искал вие да анализирате този доклад и онези, които ще последват.

Брамбъл погледна с отвращение папката.

— Кой е къртицата ви? — попита.

Очакваше Глин да се засегне, но това не стана.

— Бих предпочел да запазя това в тайна.

Брамбъл кимна. Дръпна папката към себе си и я разлисти.

— „Неуверен в шансовете на експедицията за успех“ — прочете на глас той. — „Мотивите му са неясни. Изпитва недоверие към научната общност. Изключително неудобно се чувства в ролята на ръководител. Има склонност към самотност.“ — Остави папката. — Не виждам нищо необичайно.

Глин кимна към втората, доста по-дебела папка.

— Това е досието на Макфарлън. Между другите неща то съдържа и доклад за неприятния инцидент в Гренландия преди няколко години.

Брамбъл въздъхна. Той бе почти изцяло лишен от любопитство и подозираше, че тъкмо поради тази причина го бе наел Глин.

— Ще го прегледам по-късно.

— Хайде да се заемем с това сега.

— Може би ще ми дадете кратко резюме.

— Много добре.

Брамбъл се облегна назад, скръсти ръце и се приготви да слуша.

— Преди години Макфарлън е имал партньор на име Масънкей. Първо са се сдушили да пренесат контрабандно атакамските тектити от Чили, което ги покрило с позор в тази страна. След това успели да открият няколко други, малки, но важни метеорити. Двамата работели добре заедно. Макфарлън имал неприятности в последната си работа в музей и минал на свободна практика. Притежавал инстинктивното умение да открива метеорити, ала търсенето на камъни не е работа за постоянно, ако не можеш да намериш сериозни поддръжници. За разлика от Макфарлън Масънкей бил много по-гъвкав в политиката си спрямо музеите и получил няколко отлични задачи. Двамата станали близки приятели. Макфарлън се оженил за сестрата на Масънкей Малу и така станал негов зет. С течение на годините обаче тази връзка започнала да се обтяга. Може би Макфарлън е завиждал на успешната музейна кариера на Масънкей. Или Масънкей е завиждал за това, че Макфарлън бил по природа по-добрият полеви учен. Но най-много за това допринесла любимата теория на Макфарлън.

— И каква е тя?

— Макфарлън е вярвал, че някой ден ще бъде открит междузвезденметеорит. Такъв, който е пропътувал огромните междузвездни пространства от друга слънчева система. Всички му изтъквали, че това е математически невъзможно — всички познати метеорити произхождат от слънчевата система. Ала Макфарлън бил дълбоко обсебен от тази идея. Тя му придавала лек привкус на шарлатанство, който не вървял пред традиционалист като Масънкей.

— Във всеки случай преди три години край Торнарсук, Гренландия, паднал голям метеорит. Бил проследен от спътници и засечен от сеизмични станции, което позволило лесно да бъде изчислено мястото на удара му о земята. Дори траекторията му била заснета с любителска видеокамера. Нюйоркският музей за естествена история съвместно с датското правителство наело Масънкей да намери метеорита. Масънкей привлякъл Макфарлън.

— Намерили Торнарсук, но това им отнело много повече време и им струвало повече пари, отколкото очаквали. Потънали в големи дългове. Нюйоркският музей отбягвал да им даде подкрепа. А за да станат нещата още по-лоши, между Масънкей и Макфарлън възникнали търкания. Макфарлън изчислил орбитата на Торнарсук от спътниковите данни и бил убеден, че метеоритът следвал хиперболна орбита, което означавало, че метеоритът е дошъл далеч отвъд Слънчевата система. Мислел е, че това е междузвездният метеорит, който бил търсил цял живот. Масънкей се безпокоял ужасно много за финансирането и това било последното нещо, което искал да чуе. Чакали и охранявали мястото с дни, ала пари не идвали. Най-накрая Масънкей отпътувал да докара припаси и да се срещне с датските власти. Оставил Макфарлън с камъка — и, за съжаление, с „чиния“ за спътникови връзки под ръка.

— Доколкото можах да установя, Макфарлън е претърпял нещо като психологически срив. Бил е там, сам, в продължение на седмица. Бил убеден, че Нюйоркският музей няма да успее да предостави допълнителното финансиране и че в крайна сметка метеоритът ще бъде задигнат от някого, разтрошен и продаден на черния пазар, без повече някой да го види или изследва. Затова се възползвал от спътниковата „чиния“, за да се свърже с богат японски колекционер, за когото знаел, че ще го купи и ще го запази. Накратко казано, предал партньора си. Когато Масънкей се върнал с припасите — и, както се оказало, с допълнително финансиране — японците вече били там. Те изобщо не си губили времето. И взели метеорита. Масънкей се почувствал предаден, а научният свят бил бесен на Макфарлън. Никога не му го простили.