Тълпата го слушаше притихнала.

— Запечатали сме изложбата, за да бъдете вие, нашите високоуважавани гости, първите й посетители. Ще се запознаете с много редки и изключителни експонати, повечето от които излагаме за първи път. Ще видите изображения на красивото и грозното, на доброто и злото, символи на битката на човека да се докосне и да проумее великото тайнство…

Д’Агоста се питаше каква беше тази история с възрастния уредник в инвалидната количка. Май Фрок му беше името. Изкрещя нещо, но Кътбърт го отпрати. Музейни препирни, по-объркани дори от тези на Полицейски площад №1.

— … най-ревностни надежди, че тази изложба ще постави началото на нова епоха за нашия музей: епоха, в която технологичните нововъведения и ренесансът на научната методология ще се обединят, за да съживяват интереса на широката общественост към съвременните…

Д’Агоста огледа залата, проверявайки своите хора. Като че ли всички бяха по местата си. Кимна на пазача пред входа на изложбата и му даде знак да махне веригите от тежките дървени крила.

След края на речта избухналата буря от овации отново изпълни огромното пространство. След това Кътбърт се върна на подиума.

— Искам да изкажа благодарност на голям брой хора…

Лейтенантът погледна часовника си, чудейки се къде може да е Пендергаст. Ако беше в залата, Д’Агоста щеше да знае — агентът щеше да стърчи сред тълпата.

Кътбърт държеше огромни ножици, които подаде на кмета. Кметът хвана едната дръжка, а другата предложи на Райт и двамата слязоха по стъпалата от подиума към широката лента пред входа на изложбата.

— Какво още чакаме? — подхвърли шеговито кметът и се разсмя.

Прерязаха лентата под взривовете на светкавиците и двама пазачи от музея бавно открехнаха крилата. Оркестърът засвири тържествено.

— Сега — припряно съобщи Д’Агоста по радиостанцията. — Заемете позиция.

Докато овациите и възгласите продължаваха да отекват оглушително, той се промъкна с бързи крачки покрай стената и се мушна през вратата в празната изложба. Огледа набързо помещението и съобщи по радиостанцията:

— Чисто.

След него влезе Иполито и навъсено погледна Д’Агоста. Хванати ръка за ръка, кметът и директорът застанаха на входа, позирайки пред камерите. След това закрачиха с грейнали лица към изложбата.

Докато лейтенантът се отдалечаваше пред групата към вътрешността на изложбата, възгласите и овациите постепенно заглъхнаха. Тук беше хладно и се долавяше застояла миризма на прашни килими и на прогнило.

Райт и Кътбърт поведоха кмета из изложбата. Д’Агоста зърна зад тях двамата полицаи, а зад тях огромното море от хора, които се трупаха, извиваха вратове, ръкомахаха и се надвикваха. Заприличаха му на приливна вълна. „Само един изход. По дяволите!“

Обади се по радиостанцията:

— Уолдън, искам да кажеш на пазачите от музея да задържат потока. Дяволски много народ се е струпал.

„Десет-четири, лейтенант.“

— Това — обясняваше Райт, който продължаваше да държи кмета за ръката, — е изключително рядък жертвеник от Мезоамерика. Отпред е изобразен Богът на слънцето, пазен от ягуари. Жреците са извършвали жертвоприношението върху тази плоча, прерязвали са все още пулсиращото сърце и са го вдигали към слънцето. Кръвта е потичала по тези канали и се е събирала тук на дъното.

— Впечатляващо! — възкликна кметът. — Мога да използвам подобен в Елбъни.

Смехът на Райт и Кътбърт отекна сред стихналите във витрините експонати.

Кофи стоеше разкрачен, с ръце върху бедрата и с безизразно лице на предния охранителен пост. Повечето гости бяха пристигнали, а онези, които не бяха, надали щяха да се появят. Валеше като из ведро и дъждовните потоци плющяха по паважа. През източната врата на ширналата се ротонда Кофи наблюдаваше всичко случващо се в Небесната зала. Залата беше красива с проблясващите звезди върху черния кадифен купол, който се издигаше на около двайсет метра. По стените нежно блещукаха галактики и мъглявини. Райт държеше реч върху подиума и церемонията по срязването на лентата щеше да започне всеки момент.

— Как е? — попита Кофи един от агентите си.

— Нищо за отбелязване — отвърна агентът, оглеждайки контролното табло. — Никакви нарушения, никакви произшествия. Периметърът е спокоен като гробница.

— Така обичам — измърмори Кофи.

Отново погледна към Небесната зала тъкмо в момента, в който двама пазачи открехваха огромните крила на вратата към изложбата. Беше пропуснал прерязването на лентата. Тълпата се понесе напред — всичките пет хиляди едновременно, както изглеждаше.