През последните дни откриването на изложбата „Суеверие“ се беше превърнало в предпочитаното събитие за висшето общество на Ню Йорк. Всевъзможни артистични премиери и вечери за набиране на средства бяха пренебрегнати заради изкушението от лично присъствие на предизвикалото такъв голям шум откриване. От разпратените три хиляди покани бяха потвърдени пет хиляди.

Облечен в смокинг не по неговата мярка с безвкусно широки и заострени ревери и риза с жабо, Смитбек надникна в Небесната зала и се огледа за познати физиономии. В отсрещния край на залата беше издигната гигантска платформа. От едната й страна беше помпозно украсеният вход към изложбата, все още заключен и охраняван. Двойките бързо изпълваха огромния дансинг в центъра на помещението. Щом пристъпи в залата, Смитбек попадна сред оглушителната глъчка на водените на висок тон безбройни разговори.

— … тази новоизлюпена психоисторичка Грант? Е, най-после изплю камъчето вчера и ми каза върху какво работи през цялото това време. Само си представи: опитва се да докаже, че скиталчествата на Хенри IV след Втория кръстоносен поход са вследствие на загуба на паметта в състояние на дълбок стрес. Едва се сдържах да ней отговоря, че…

— … изтъквайки нелепата идея, че Стабианските бани не са нищо повече от конюшни! Като имаш предвид, че въобще не е стъпвал в Помпей. Не би различил Вилата на мистериите от „Пица Хът“. Но има безочието да се нарича папиролог…

— … моята нова асистентка? Онази с огромния нос? Ами вчера беше застанала до автоклава и изтърва епруветка, пълна с…

Смитбек въздъхна дълбоко и се запровира през навалицата към таблите с ордьоври.

Д’Агоста забеляза внезапно избухналата канонада от светкавици откъм струпалата се пред централния вход на Голямата ротонда група на фотографите, докато поредният високопоставен гост влизаше през вратата — къдрокос красавец, стиснал ръката на мършава дама.

Беше застанал така, че да може да държи под око металните входни детектори и вливащата се през единствения вход на Небесната зала тълпа. Подът на Ротондата блестеше от дъждовната вода, а по стойките се трупаха все повече чадъри. В един отдалечен ъгъл агентите на ФБР бяха инсталирали предната си наблюдателна станция: Кофи искаше да следи от контролния си пост всички протичащи тази вечер събития. На Д’Агоста му стана смешно. Бяха се старали нищо да не се набива на очи, но плетеницата от електрически, телефонни и усукани оптически кабели се извиваше като пипала на октопод във всички посоки от станцията и беше точно толкова незабележима, колкото тежък махмурлук.

Отекна тътен на гръмотевица. Върховете на дърветата с току-що покарали листенца покрай алеята на брега на река Хъдсън се люшкаха като побеснели под поривите на бурята.

Радиото на Д’Агоста изсъска.

„Лейтенант, пак възникна спор при металния детектор.“

До слуха му достигна писклив глас: „Сигурна съм, че ме познавате…“

— Изтеглете я встрани. Тълпата трябва да продължи да влиза. Изтегляйте спрените от опашката. Блокират движението.

Докато прибираше радиостанцията, към него се приближи Кофи, последван от директора по сигурността.

— Докладвай! — изръмжа безцеремонно агентът.

— Всички са по местата си — отвърна Д’Агоста, като свали пурата от устата си и огледа навлажнения й край. — Четирима цивилни обикалят вътре. Четирима униформени патрулират из периметъра с твоите хора. Петима контролират движението отвън, а други петима наблюдават металните детектори и входа. Поставих униформени и в залата. Двама ще ме последват в изложбата след прерязването на лентата. Един е в компютърната зала, един в зоната за сигурност…

Кофи присви очи.

— Тези униформени, които ще влязат с тълпата в изложбата, не са предвидени по план.

— Нищо особено. Просто искам да сме в предните редици на навлизащата в изложбеното пространство тълпа. Не се съгласи за последен оглед, нали помниш?

Кофи въздъхна.

— Върши си работата, но не искам никаква пряка охрана, по дяволите! Дискретно, без да се смущават посетителите. Разбрано?

Д’Агоста кимна.

Кофи се обърна към Иполито.

— А при теб?

— И моите хора са разположени по местата си, сър. Точно където разпоредихте.

— Добре. Оперативната ми база ще бъде тук в ротондата по време на церемонията. След това ще се разгърнем. Между впрочем, Иполито, искам те отпред с Д’Агоста. Навъртайте се край директора и кмета. Знаете каква е практиката. Д’Агоста, искам да стоиш в сянка. Никакво перчене. Не прецаквай последния си ден. Разбрано?

Уотърс стоеше насред окъпаната в неонова светлина хладна компютърна зала с изтръпнало от тежката автоматична пушка рамо. Това беше най-отегчителната задача, която му бяха възлагали. Погледна мухльото — беше започнал да го възприема по този начин, — който тракаше по клавиатурата. Тракаше ли, тракаше вече часове наред. И пиеше диетична кола. Уотърс тръсна глава. Първото, което трябваше да направи тази сутрин, беше да помоли Д’Агоста за по-чести смени. Тук щеше да се побърка.