— Това представлява грубо нарушение на първата поправка на Закона за професионалните права — повиши тон Смитбек.

— Ни най-малко. Само удовлетворение поради нарушаване на договорни отношения. Нищо героично от твоя страна и няма да привлече вниманието на „Таймс“. Ако действително възнамеряваш да предприемеш подобен курс на действие, Бил, най-напред ще се консултирам с добър адвокат и ще му покажа договора, който сключи с нас. Сигурна съм, че ще те уведоми, че случаят ти е безнадежден. И ако предпочиташ, мога да приема оставката ти незабавно.

Тя издърпа едно чекмедже и извади лист хартия, без да затвори чекмеджето.

Телефонната уредба забръмча.

„Госпожа Рикман? Доктор Райт на първа линия.“

Рикман вдигна слушалката.

— Да, Уинстън. Какво има?… Пак ли „Поуст“?… Да, ще говоря с тях. Изпрати ли за Иполито?… Добре.

Тя затвори слушалката и отиде до вратата.

— Провери дали Иполито е тръгнал към кабинета на директора — нареди на секретарката си. — Колкото до теб, Бил, не разполагам с излишно време да си разменяме любезности. Ако не подпишеш споразумението, събирай си партакешите и изчезвай.

Смитбек се беше укротил. Дори най-неочаквано се усмихна.

— Госпожо Рикман, разбирам ви отлично.

Тя се наклони към него с недоумяваща усмивка и грейнал поглед.

— И?

Приемам ограниченията.

Рикман се върна триумфираща зад бюрото си.

— Бил, безкрайно съм доволна, че няма да се наложи да използвам това. — Тя пъхна листа обратно в чекмеджето и го затвори. — Разчитам, че си достатъчно интелигентен, за да осъзнаеш, че нямаш избор.

Без да откъсва очи от нейните, той посегна към папката.

— Не възразявате, ако го прегледам още веднъж, преди да го подпиша, нали?

Рикман се поколеба.

— Не, мисля, че не. Макар че ще е абсолютно същото, което прочете преди малко. Не съм оставила възможност за превратно тълкуване, затова не си губи времето да търсиш неточности. — Тя огледа кабинета, взе джобния си бележник и тръгна към вратата. — Бил, предупреждавам те. Не забравяй да го подпишеш. Моля те да тръгнеш след мен и да предадеш подписания документ на моята секретарка. Ще ти бъде изпратено копие.

Смитбек присви устни от отвращение, наблюдавайки полюшващия се под плисираната й пола задник. Когато тя излезе, погледна крадешком към кабинета на секретарката, светкавично отвори чекмеджето, което Рикман току-що беше затворила, измъкна някакъв малък предмет и го напъха в джоба на якето си. Затвори чекмеджето, огледа се и тръгна към вратата.

Спря и се върна обратно до бюрото, грабна меморандума и драсна нечетлив подпис в дъното. Подаде го мимоходом на секретарката.

— Запази този подпис — един ден ще е безценен — подхвърли през рамо той и остави вратата да се тресне зад гърба му.

Марго тъкмо оставяше слушалката, когато влезе Смитбек. Отново беше сама в лабораторията: колежката й — препараторката — очевидно си беше взела извънредна удължена отпуска.

— Току-що говорих с Фрок — каза тя. — Беше крайно разочарован, че не сме открили нещо повече в сандъка и че не съм успяла да проверя за други семенници. Предполагам, че се е надявал да открия някакви доказателства за живо същество. Исках да му разкажа за писмото и за Йоргенсен, но каза, че не можел да разговаря. Мисля, че Кътбърт беше при него.

— Вероятно за да го пита за изпратения от него формуляр за достъп — каза Смитбек. — Прави се на Торквемада. — Той посочи към вратата. — Защо не си заключила?

Марго го погледна изненадано.

— О, сигурно пак съм забравила.

— Възразяваш ли да заключа за всеки случай?

Той завъртя ключа и се ухили. Бавно извади от джоба на якето си миниатюрна оръфана тетрадка, върху чиято кожена подвързия беше гравиран герб с две стрели, и я вдигна като трофей пред очите й.

Любопитството й прерасна в изумление.

— Господи! Това дневникът ли е?

Смитбек кимна гордо.

— Как го намери? Къде го намери?

— В кабинета на Рикман — отвърна той. — Направих ужасна саможертва заради него. Подписах къс хартия, с което завинаги ми се забранява да разговарям с теб.

— Шегуваш се.

— Само отчасти. Докато ме тероризираше, в един момент отвори едно чекмедже на бюрото си и аз зърнах това оръфано книжле. Заприлича ми на дневник. На нещо твърде странно, за да го съхранява точно тя. Нали ти ми каза, че вероятно е задигнала дневника. — Смитбек кимна самодоволно. — Както винаги съм подозирал. Така че го задигнах, преди да напусна кабинета й.