— Охрана?

— Мис Кавахара? — Беше същият мъжки глас, който чухме на идване към дирижабъла. — Имаше нахлуване на външно…

— Знам какво имаше — каза уморено Кавахара. — Борих се с него през последните пет минути. Защо не сте тук?

— Мис Кавахара?

— Питам колко време ти трябва да си домъкнеш тук синтетичния задник, след като са те повикали.

Кратко мълчание. Кавахара чакаше, привела глава над бюрото. Посегнах покрай тялото си и двете ми ръце се срещнаха немощно, стиснаха нещо и пак се отпуснаха.

— Мис Кавахара, не сме получавали повикване от вашата каюта.

— О. — Кавахара хвърли поглед към Треп. — Добре, сега ви викам. Изпрати екип от четирима. Има боклук за почистване.

— Да, мадам.

Въпреки всичко по устните ми неволно плъзна усмивка. Мадам, значи.

Кавахара се върна, вдигайки попътно клещите от пода.

— На какво се хилиш, Ковач?

Опитах да я заплюя, но слюнката едва напусна устата ми и увисна по челюстта ми на гъста струя, примесена с кръв. Внезапна ярост изкриви лицето на Кавахара и тя ме ритна в корема. След всичко останало не усетих почти нищо.

— Ти — започна яростно тя, после с усилие си възвърна леденото спокойствие — причини предостатъчно неприятности за един кратък живот.

Хвана яката ми и ме издърпа нагоре по наклонения прозорец, докато очите ни се озоваха на едно ниво. Главата ми клюмна назад и тя се наведе над мен. Тонът й отново стана спокоен, почти небрежен.

— Също като католиците, като твоите приятели от Иненин, като безмозъчните еднодневки, чието жалко съвкупление ти е дало живот, Такеши. Човешка суровина — само това представляваш. На Нови Пекин можеше да се издигнеш нагоре и да застанеш до мен, но ти плю в лицето ми и се върна към своето дребно живуркане. Можеше да се присъединиш към нас и тук, на Земята, да се включиш в управлението на целия човешки род. Можеше да имаш власт, Ковач. Разбираш ли? Можеше да бъдеш нещо.

— Не ми се вярва — промърморих безсилно аз и започнах да се плъзгам надолу по стъклото. — Някъде в мен все още има съвест. Просто не помня къде съм я забутал.

Кавахара се озъби и стисна яката ми още по-здраво.

— Много духовито. Остроумно. Там, където отиваш, ще ти трябва чувство за хумор.

— „Когато попитат как съм умряла, кажете им: все още гневна.“

— Квел. — Кавахара приведе лице напред. Почти лежеше върху мен като удовлетворена любовница. — Но Квел никога не е била на виртуален разпит. Няма да умреш гневен, Ковач. Ще умреш с жални писъци. Отново. И отново.

Тя премести ръце върху гърдите ми и ме притисна назад. Вдигна клещите.

— Ето ти за предястие.

Клещите се забиха в долната част на окото ми и струя кръв оплиска Кавахара. Избухна болка. За момент видях клещите през окото, в което се впиваха, извисени като грамаден железен пилон, после Кавахара ги извъртя и нещо се скъса. Всичко почервеня, после изгасна като изключените монитори на Елиът. С другото око видях Кавахара да изтегля клещите, стиснали записващата жичка на Рийз. От края на миниатюрното устройство върху бузата ми се стече капка слуз.

Тя щеше да подгони Елиът и Рийз. Да не говорим за Ортега, Баутиста и кой знае още колко други.

— Стига толкова, мамка ви — глухо избъбрих аз и в същия миг тласнах мускулите на бедрата си да обгърнат Кавахара около кръста. Лявата ми длан се притисна към наклоненото стъкло.

Приглушена експлозия и остър пукот.

При закъснител, нагласен на минимума, термитната микрограната трябваше да избухне почти мигновено и да насочи деветдесет процента от ударната вълна към мястото на контакта. Останалите десет процента унищожиха китката ми, смъкнаха плътта от металните кости и подсилените карбонови сухожилия, разкъсаха специалните стави и пробиха в дланта дупка колкото монета.

От долната страна стъклото се разби като тънък лед. Всичко ставаше като в забавен кадър. Усетих как опората под мен хлътва, после се плъзнах настрани в отвора. Смътно усетих как в каютата нахлува студен въздух. Над мен по лицето на Кавахара се изписа тъпо смайване, когато осъзна какво става, но вече бе твърде късно. Тя полетя с мен, блъскайки отчаяно по главата и гърдите ми, ала не можеше да се изтръгне от желязната хватка. Клещите замахнаха, обелиха ивица плът от скулата ми, отново потънаха в разкъсаното око, но болката вече беше далечна и незначителна, изгаряше сред пламъка на яростта, която най-сетне бе избухнала през остатъците от бетатанатина.

„Кажете им: все още гневна.“

После парчето стъкло, върху което се борехме, не издържа, и ни изхвърли в небето и вятъра.

Падахме…

Лявата ми ръка беше парализирана от експлозията, но когато започнахме да се премятаме през ледения мрак, аз завъртях дясната си ръка и притиснах другата граната към тила на Кавахара. Смътно зърнах океана далече под нас, видях как „Глава в облаците“ стремително отлита нагоре, и видях лицето на Кавахара, загубило всякакво човешко изражение. Нещо крещеше, но не знаех дали звукът идва отвън или отвътре. Съзнанието ми се отдалечаваше по спирала сред пискливия вой на вятъра и вече не намирах път към малкото прозорче на индивидуалната гледна точка. Падането ме унасяше като сън.