— Не се заблуждавай — изсумтя Ортега, докато кръжахме отгоре. — Покрили са корпуса с цяла педя полимерен слой. Сега може да се потопи само с насочен взрив.

— Скъпичко.

Тя сви рамене.

— Има кой да ги финансира.

Кацнахме на кея. Ортега изключи двигателите и се приведе пред мен да огледа надстройката на кораба, която в момента изглеждаше празна. Аз се облегнах назад, смутен както от натиска на гъвкавото й тяло в скута ми, така и от пълния си стомах. Ортега усети движението, изведнъж осъзна какво върши и рязко се изправи.

— Няма жива душа — каза неловко тя.

— Така изглежда. Да хвърлим ли едно око?

Излязохме под поривите на вятъра откъм залива и тръгнахме към моста от широка алуминиева тръба, водещ нагоре към кърмата. Откритият терен не ми допадаше и аз непрестанно шарех с очи ту из него, ту по палубата и надстройката на кораба. Нищо не помръдваше. Леко раздвижих ръка до ребрата си, за да се уверя, че влакнозахващащият кобур не е паднал, както се случва с по-евтините модели след два-три дни носене. С немекса имах приличен шанс да очистя всекиго, който би опитал да ни обстрелва от кораба.

В крайна сметка не се наложи. Стигнахме до тръбата без произшествия. През входа й бе опъната тънка верига с ръчно изписана табела:

Вдигнах тънкия метален правоъгълник и огледах със съмнение грубоватите букви.

— Сигурна ли си, че Ръдърфорд се е обаждал тук?

— Вече ти казах, не се заблуждавай. — Ортега откачи веригата. — Мода. Сега си падат по грубото. Миналият сезон наслагаха неонови надписи, но вече не им се виждат достатъчно шик. Това място е истинска лудница, мътните да го вземат. На цялата планета има само още две-три като него. На трибуните се допускат само зрители. Никакви холографски устройства, дори телевизията е забранена. Е, идваш ли?

— Смахната работа. — Последвах я нагоре по тръбата и си спомних колко битки съм ходил да гледам на младини. На Харлановия свят ги излъчваха свободно. Привличаха по-голяма аудитория от всички други забавни предавания. — Хората не обичат ли да гледат такива неща?

— Обичат, естествено. — Макар че ехото в тръбата изопачаваше гласа й, усетих по тона как е подвила устни. — Ненаситни са. Така действа цялата далавера. Разбираш ли, първо измислиха Веруюто…

— Верую ли?

— Да, Верую на Чистотата или някакъв подобен боклук. Не са ли ти казвали, че е невъзпитано да прекъсваш? Та, според Веруюто, ако искаш да гледаш бой, трябвало да присъстваш лично. Така било по-добре, отколкото да го гледаш по мрежата. По-изискано. Оттук — ограничена публика, бясно търсене. Така билетите стават много секси, тоест ужасно скъпи, тоест още по-секси, и онзи, дето го е измислил, яхва спиралата и хвърчи право нагоре.

— Умно.

— Да, умно.

Тръбата свърши и излязохме на ветровитата палуба. Около нас покривите на два от товарните трюмове се издигаха на височина до кръста като грамадни стоманени пришки върху кожата на кораба. По-нататък мостикът се издигаше безцелно в небето, сякаш напълно откъснат от палубата, където стояхме. Нищо не помръдваше, само веригите на един товарен кран се полюшваха леко от вятъра.

— Последния път, когато дойдох тук — каза Ортега, повишавайки глас през воя на вятъра, — някакъв тъп репортер от Световната мрежа беше опитал да се вмъкне на боя за титлата с имплантирани записващи системи. Хвърлили го в залива. След като измъкнали системите с клещи.

— Много мило.

— Нали ти казах, изискано място.

— Поласкан съм, лейтенант. Просто не знам как да отговоря.

Дрезгавият глас идваше от ръждивите високоговорители, закрепени на двуметрови стълбове покрай перилата. Ръката ми сграбчи дръжката на немекса, а очите ми минаха на периферен режим с болезнена бързина. Ортега едва доловимо поклати глава и погледна нагоре към мостика. После двамата с инстинктивен синхрон огледахме цялата надстройка в противоположни направления. Въпреки напрежението усетих приятна топла тръпка от тази неочаквана симетрия.

— Не, не. Насам — каза металният глас, този път откъм кърмата.

Веригите на един от кърмовите товарни кранове се раздвижиха с глухо дрънчене и започнаха да изтеглят нещо от отворения люк пред мостика. Продължавах да стискам немекса. Над нас слънцето надникна през разкъсаните облаци.

Веригата завършваше с масивна желязна кука, върху която стоеше говорещият. В едната ръка стискаше праисторически микрофон, с другата се придържаше за веригата. В пълен контраст с обстановката беше облечен със строг сив костюм, който плющеше от вятъра. Накланяше се назад от веригата под опасен ъгъл, а косата му лъщеше в оскъдните слънчеви лъчи. Присвих очи, за да се уверя. Синтетично тяло. Евтин синт.

Кранът се завъртя над изпъкналия капак на трюма. Синтът пъргаво скочи и ни огледа отвисоко.

— Илайас Райкър — каза той и гласът му прозвуча все тъй дрезгаво, както по високоговорителите. Много калпави гласни струни. Синтът поклати глава. — Мислехме си, че няма повече да ви видим. Колко къса памет има съдебната система.

— Касапин? — Ортега засенчи очите си с длан. — Ти ли си?

Синтът леко се поклони и прибра микрофона в джоба си. После тръгна да слиза по наклона на капака.