Дирижабълът висеше отпред и малко над мен като застрашителен буреносен облак. По заобления корпус и палубите под него примигваха светлини. При други обстоятелства бих изпитал отвратителното чувство, че съм открита мишена, но бетатанатинът превръщаше емоциите в чист поток от данни. С антирадарния костюм бях черен като небето наоколо и наистина почти неуловим за радарите. Строго погледнато, гравитационното поле можеше да бъде засечено от някой скенер, но при огромните аномалии, предизвикани от стабилизаторите на дирижабъла, това можеше да се случи само ако ме очакваха в пълна бойна готовност. Знаех всичко това с пълна увереност, която не оставяше място за съмнения, страхове и друг емоционален баласт. Бях яхнал Жътваря.

Включих раницата на най-бавен ход и плавно се понесох към огромната извита стена на корпуса. Върху стъклото на шлема изникнаха чертежи, по които набелязаните от Айрин Елиът входни точки бяха посочени с червено. Край една от тях — изоставена секция за взимане на въздушни проби — примигваше малък зелен надпис: „Първи вариант“. Издигнах се нагоре към нея.

Отворът на секцията беше широк около метър и назъбен по краищата, там където някога бяха свалили научната апаратура. Вдигнах крака пред себе си — истински подвиг в гравитационно поле, — хванах се за ръба и след доста усилия успях да се вмъкна до кръста. Завъртях се, за да не закача раницата, и пролазих към пода на секцията. Изключих раницата.

Мястото вътре стигаше само колкото легнал човек да проверява оборудването. В дъното на секцията имаше старинен въздушен шлюз с колело за херметизиране, точно както обещаваха задигнатите чертежи на Айрин Елиът. Извъртях се и хванах колелото с две ръце, усещайки, че костюмът и раницата ми пречат в тясното пространство, и че усилията дотук почти са изчерпали запасите ми от енергия. Дълбоко поех дъх, за да захраня мускулите с кислород, изчаках забавеният пулс да го разнесе по цялото тяло и напънах. За моя изненада колелото се завъртя съвсем леко и люкът падна назад. Зад него имаше мрачно пространство.

Полежах още малко, докато събрах сили. Коктейлът от две инжекции Жътвар беше сериозна работа. На Шария не ни трябваха повече от двайсет процента. В Дзихиче температурата на въздуха беше доста висока, а и инфрачервените сензори на паешките танкове бяха калпави. Тук обаче предмет с температурата на Шария би задействал всички аларми в дирижабъла. Без грижливо кислородно захранване тялото ми бързо щеше да изчерпи клетъчната си енергия и да ме остави задъхан и изтощен като риба на сухо. Лежах и дишах — дълбоко и бавно.

След две-три минути пак се завъртях и свалих гравитационната раница, после предпазливо пролазих през люка и напипах с длани решетъчна платформа. Бавно изпълзях върху нея като пеперуда, излизаща от пашкул. След като огледах мрачната платформа в двете посоки, станах на крака и свалих шлема и ръкавиците. Ако чертежите от завода в Тампа все още бяха верни, платформата се изкачваше между огромните камери с хелий към задната контролна кабина на дирижабъла, а оттам можех по някоя служебна стълбичка да сляза право до главната палуба. Според резултатите от разпита на Милър, апартаментът на Кавахара се намираше две нива по-долу от лявата страна и имаше два огромни прозореца, гледащи надолу.

Още веднъж проверих чертежите по памет, после извадих игления пистолет и тръгнах към кърмата.

Трябваха ми по-малко от петнайсет минути, за да стигна до контролната кабина. По пътя не видях никого. Самата кабина изглеждаше автоматизирана и почнах да подозирам, че напоследък едва ли някой си прави труда да посещава горната част от необятния корпус. Открих служебната стълбичка и мъчително поех надолу, докато меко сияние ми подсказа, че почти съм достигнал палубата. Спрях и цяла минута се ослушвах за гласове, напрягайки до предел слуха и чувството си за близост, преди да измина последните четири метра и да скоча в добре осветен коридор с килим на пода. Не видях жива душа.

Проверих вградения си дисплей за време и прибрах пистолета. Времето напредваше. Навярно Ортега и Кавахара вече разговаряха. Озърнах се и видях, че палубата отдавна не изпълнява технически функции. Коридорът беше боядисан в червено и златисто, на всеки няколко метра се редуваха екзотични растения и лампиони във формата на преплетени тела. Килимът под краката ми беше дебел, покрит с изображения на сексуални лудории. Мъжки, женски и комбинирани двойки запълваха целия под с разперени крайници и затулени отвърстия. По стените висяха холограми на същата тема, които стенеха и пъшкаха, когато минавах край тях. Стори ми се, че на една от тях разпознах жената с пурпурните устни от уличната реклама — жена, която навярно не бих разпознал, ако почнеше да ми подава аванси в някой бар на другия край на света.

Сред студеното спокойствие на бетатанатина всичко това ми действаше точно толкова, колкото стена, покрита с марсиански техноглифи.

На интервали от десет метра в стените на коридора имаше тапицирани двойни врати. Не бе нужно особено въображение, за да се досетя какво крият. Същото, каквото и биокабините на Джери. И във всеки момент от някоя можеше да изскочи клиент. Ускорих крачка, търсейки страничния коридор, за който знаех, че води към стълбите и асансьорите за другите нива.

Почти бях стигнал, когато на пет метра пред мен се отвори врата. Застинах с ръка върху дръжката на игления пистолет.