Когато завихме към светлинките, из кабината се разнесе електронен писък и изображенията на приборите избледняха за миг.

— Готово, засякоха ни — рязко изрече Ортега. — Започва се. Искам да прелетим отдолу. Нека ни видят добре.

Мохиканът не отговори, но носът на машината клюмна надолу. Ортега посегна към изображението на табло над главата си и натисна един бутон. В кабината нахлу груб мъжки глас.

— … че сте в забранена въздушна зона. Имаме право да унищожим всеки нарушител. Представете се незабавно.

— Полицейски служители от Бей Сити — съобщи лаконично Ортега. — Погледни навън и ще ни видиш. Идваме с официална задача, приятел, тъй че само да завъртиш нещо към нас, цялата ви барака отива долу.

Настана тишина, изпълнена с тихо пращене. Ортега ме погледна и се усмихна. Пред нас „Глава в облаците“ растеше като мишена в прицела на бойна ракета, после изведнъж отскочи нагоре. Минахме под търбуха на дирижабъла и направихме нов завой. Видях светлини, струпани като ледени плодове по палубите и долната част на площадките за кацане. Сетне отминахме.

— Обявете целта на посещението си — злобно изрече гласът.

Ортега погледна настрани, сякаш търсеше кой говори. Гласът й стана леден.

— Синко, вече ти казах каква е целта на посещението. А сега ми посочи площадка за кацане.

Ново мълчание. Кръжахме на пет километра от дирижабъла. Започнах да надявам ръкавиците на костюма.

— Лейтенант Ортега. — Този път беше гласът на Кавахара, но в дълбините на бетатанатина дори омразата изглеждаше безучастна и трябваше да си напомням, че съществува. По-голямата част от ума ми оценяваше бързината, с която бяха разпознали гласовия отпечатък на Ортега. — Малко неочаквано посещение. Имате ли някаква заповед? Доколкото знам, разрешителните ни са в ред.

Ортега вдигна вежда към мен. И тя бе впечатлена. Изкашля се.

— Не става дума за разрешителните. Издирваме беглец. Ако почнете да настоявате за съдебна заповед, бих си помислила, че имате гузна съвест.

— Не ме заплашвайте, лейтенант — студено отвърна Кавахара. — Имате ли представа с кого говорите?

— Рейлийн Кавахара, предполагам.

В настаналата мъртвешка тишина Ортега победоносно размаха юмрук към тавана и ме погледна с усмивка. Подигравката биеше право в целта. Усетих как бледа искрица на веселие раздвижва устните ми.

Гласът на Кавахара стана гладък и безизразен като лицето на зле поддържан синтетичен носител.

— Може би не е зле да ми кажете името на беглеца, лейтенант.

— Името му е Такеши Ковач — отговори Ортега и отново ми се усмихна. — Но в момента носи тялото на бивш полицейски служител. Бих искала да отговорите на няколко въпроса относно връзките ви с този човек.

Последва ново дълго мълчание и аз разбрах, че примамката ще подейства. Бях изработил многобройните й слоеве с цялата грижовност на най-фина емисарска измама. Кавахара почти със сигурност знаеше за връзката между Ортега и Райкър, вероятно можеше да се досети за обвързването й с новия наемател в тялото на нейния бивш любовник. Щеше да приеме за чиста монета тревогата на Ортега от изчезването ми. Щеше да приеме и самоволното й посещение на „Глава в облаците“. А ако наистина поддържаше връзка с Мириам Банкрофт, Кавахара щеше да вярва, че знае къде се намирам и че има превъзходство над Ортега.

И което бе още по-важно — щеше да я вълнува въпросът как полицаите от Бей Сити са узнали, че тя е на борда на дирижабъла. И тъй като имаше вероятност да са научили — пряко или непряко — от Такеши Ковач, би желала да разбере какво знае той и какво е разкрил на полицията.

Непременно би искала да разговаря с Ортега.

Аз пристегнах ръкавиците на костюма и зачаках. Правехме вече трета обиколка около „Глава в облаците“.

— Най-добре елате на борда — каза накрая Кавахара. — Следвайте десния навигационен фар, оттам ще ви съобщят кода.

Машината имаше заден люк за разтоварване — цивилен вариант на бомбените люкове, които във военните варианти се използваха за самонасочващи се снаряди и безпилотни разузнавателни устройства. До тръбата се стигаше през пода на купето и след няколко акробатични превъртания аз се побрах вътре заедно с антирадарния костюм, гравитационната раница и пълен комплект оръжия. Долу го бяхме тренирали три или четири пъти, но сега, когато колата завиваше към „Глава в облаците“, процесът изведнъж ми се стори дълъг и сложен. Накрая успях да наместя и последното ъгълче на раницата, Ортега почука по шлема ми, после затръшна капака и аз потънах в мрак.

Три секунди по-късно тръбата се отвори и ме изстреля в нощното небе.

Чувството бе като смътен спомен за радост — нещо, което този носител не помнеше на клетъчно ниво. От тесния затвор на тръбата и шумните вибрации на летателния апарат изведнъж изхвръквах сред абсолютен простор и тишина. Дори свистенето на въздуха не проникваше през пенестата подплата на шлема. Гравитационната раница се задейства почти веднага и забави падането, още преди да е почнало както трябва. Увиснах в нейното поле не съвсем неподвижно, а по-скоро като топче, подскачащо върху струята на фонтан. Завъртях се и видях как навигационните светлини на полицейската кола се смаляват пред туловището на „Глава в облаците“.