Все още не бях наясно какво изпитвам самия аз във връзка с това.

— И като стана дума за съд, Ковач, онази отрязана глава, дето я донесе от клиниката „Вей“, няма да ти спечели съчувствие. На Земята за нелегално задържане на дигитална личност се полагат от петдесет до сто години. Дори повече, ако докажем, че собственоръчно си отсякъл главата.

— Щях да ти кажа за това.

— Не, нямаше — изръмжа Ортега. — И една шибана думичка нямаше да ми кажеш, ако не беше принуден.

— Виж какво, клиниката така или иначе няма да посмее да предяви обвинения. Имат твърде много за…

— Високомерно копеле! — Чашата глухо изкънтя на пода и Ортега сви юмруци. Сега в очите й пламтеше истинска ярост. — Ти си точно като него, мътните да те вземат. Точно като него! Мислиш ли, че ни трябва скапаната клиника, като имаме запис как прибираш отрязана глава в хотелския хладилник? Там, откъдето идваш, това не е ли престъпление, Ковач? Обезглавяване без съд и присъда…

— Чакай малко. — Аз оставих чашата си на стола. — Като кого? Точно като кого съм?

— Какво?

— Преди малко каза, че съм точно…

— Майната му на туй, дето съм казала. Осъзнаваш ли какво си извършил, Ковач?

— Единственото, което осъз…

Изведнъж от екрана зад мен се раздадоха глухи стонове и странно телесно мляскане. Погледнах към дистанционното в лявата си ръка, опитвайки да разбера как съм включил записа. В този момент гърлен женски крясък на ярост накара корема ми да се свие. После Ортега връхлетя върху мен, опитвайки да изтръгне дистанционното от ръката ми.

— Дай това, изключи проклетото нещо…

Няколко секунди се борих с нея и в резултат звукът се засили. После някакъв самотен проблясък на разум ме накара да пусна дистанционното и Ортега отхвръкна към стола, натискайки трескаво бутоните.

Настана дълго мълчание, нарушавано само от тежкото ни дишане. Гледах втренчено капаците на отсрещните прозорци. Ортега, свита между стола и краката ми, все още гледаше екрана. За момент ми се стори, че дишаме в синхрон.

Когато се извърнах и протегнах ръка да й помогна, тя вече се изправяше. Мисля, че се прегърнахме, преди да осъзнаем какво става.

Кръжащите наоколо враждебни чувства рухваха като падащи, изгарящи орбитални станции, подчинени на взаимното привличане, което доскоро ни оковаваше като вериги, но освобождаването му бе като буен пламък, пробягващ по нервите. Опитвахме да се целуваме и да се смеем едновременно. Ортега пъхтеше тихичко от вълнение, докато ръцете ми нахлуваха под кимоното, плъзгаха длани по твърдите, настръхнали връхчета на гърдите и обгръщаха цялата гръд, като че точно там й бе мястото. Кимоното плъзна надолу, отначало плавно, после трескаво дръпнато от раменете. Аз свалих якето и ризата наведнъж, докато ръцете на Ортега трескаво разкопчаваха колана ми, дърпаха ципа и в отвора проникваше твърда ръка с дълги пръсти. Усетих как драскат мазолите в основата на всеки пръст.

Някак успяхме да напуснем помещението с екрана и да се доберем до спалнята. Следвах залитащите, енергични крачки на Ортега, мускулестите очертания на дългите бедра и навярно бях наполовина Райкър, защото имах чувството, че се завръщам у дома. Там, в стаята с огледалата, тя отпусна глава върху разхвърляните завивки, повдигна се и аз видях как потъвам в нея докрай с вик на изненада, защото тя беше гореща. Пламтеше отвътре, притискаше ме, обгръщаше ме като вана с вряла вода и нажежените кълба на дупето й сякаш жигосваха бедрата ми при всеки тласък. Пред мен гръбнакът й се надигаше и гърчеше като змия, а косата падаше от приведената й глава с хаотична елегантност. В огледалата наоколо виждах как Райкър посяга напред да сграбчи гърдите й, после ребрата, заоблените рамене, а тя през цялото време се надигаше и отпускаше като океана около кораба. Райкър и Ортега, обединени най-сетне като герои от древна легенда за любовта.

Усетих как я разтърсва първият спазъм, но не това, а гледката как тя се обръща с разтворени устни да ме види през разсипаните си коси — именно тази гледка разкъса последните вериги на самоконтрола и ме прилепи към очертанията на гърба и дупето й, докато сетната тръпка отмина и двамата рухнахме на леглото. Усетих как се изплъзвам от нея с чувството, че се раждам отново. Мисля, че тя все още свършваше.

Дълго не си казахме нито дума. Корабът пореше океана на автопилот, а около нас опасният хлад на огледалата плискаше навътре като леден прилив, заплашващ да вцепени и удави близостта ни. След малко щяхме старателно да насочим погледи към своите отражения, вместо един към друг.

Плъзнах ръка около кръста на Ортега, извъртях я на една страна и се притиснах отзад към нея. Открих очите й в огледалото.

— Къде отиваме? — тихо попитах аз.

Тя сви рамене, но използва движението, за да се сгуши по-плътно до мен.

— Програмирана обиколка по крайбрежието, после до Хаваи и обратно.

— И никой не знае, че сме тук?

— Освен сателитите.

— Приятна мисъл. Чие е всичко това?

Тя се завъртя и ме погледна през рамо.

— На Райкър.

— Ха така! — Аз се загледах настрани. — Хубав килим.