Исках мозъкът ми да се вцепени.

Започнахме от хотелска стая на някаква улица, чието име не можех да произнеса. С пневмоампула си впръснахме в очите някакъв лютив аналог на тетрамета. Седнал пасивно на стол до прозореца, аз оставих Треп да ме инжектира, като се мъчех да не мисля за Сара и стаята в Милспорт. Мъчех се да не мисля изобщо. Двуцветните холограми зад прозореца обагряха съсредоточеното лице на Треп в червени и бронзови оттенъци. Приличаше на демон, пристъпващ към сключване на договора. Докато тетраметът се втурваше по нервните окончания, аз усетих как светоусещането ми почва да се изкривява и когато дойде мой ред да инжектирам Треп, едва не се загубих из геометрията на лицето й. Дрогата наистина си я биваше…

По стените имаше изображения на християнския ад, където пламъците връхлитаха като хищни пръсти над процесия от голи, пищящи грешници. В единия край на залата, където фигурите от стените сякаш се смесваха с посетителите на бара сред пушек и шумотевица, млада жена танцуваше на въртяща се платформа. Към платформата бе прикрепен висок овален щит от черно стъкло и всеки път, когато минаваше между публиката и танцьорката, жената изчезваше, а на нейно място изникваше ухилен танцуващ скелет.

— Това заведение се нарича „Всяка плът ще изтлее“ — извика Треп през шума, докато си пробивахме път през навалицата. Тя посочи момичето, после пръстените си. — От тук взех идеята. Страхотен ефект, нали?

Напих се бързо.

— „Човешката раса мечтае от хилядолетия за рай и ад. Наслада и болка — безкрайни, неотслабващи и неподвластни на живота и смъртта. Благодарение на виртуалното форматиране тези фантазии вече могат да съществуват. Необходим е само мощен електрогенератор. Ние наистина създадохме ад — и рай — на земята.“

— Звучи малко епично, почти като прощалните напътствия на Анджин Чандра към напускащите Земята — подвикна Треп. — Но разбирам какво искаш да кажеш.

Явно думите, минаващи през главата ми, бяха минали и през устата. Не знам дали беше цитат и ако да — откъде съм го взел. Определено не беше от Квел; тя би зашлевила автора на подобни приказки.

— Работата е там — отново подвикна Треп, — че разполагаш само с десет дни.

Реалността се килва, потича настрани като буци огнена светлина. Музика. Движение и смях. Ръбът на чаша под зъбите ми. Топло бедро се притиска към моето и мисля, че е на Треп, но когато поглеждам, насреща ми се усмихва друга жена с дълга черна коса и пурпурни устни. Неприкритата покана в очите й ми напомня нещо, видяно съвсем наскоро…

Улична сцена:

Многоетажни балкони от двете страни, безброй малки барчета бълваха навън към паважа езици от светлина и звук, улицата гъмжеше от народ. Аз вървях до жената, която убих миналата седмица, и се мъчех да поддържам някакъв тъп разговор за котки.

Бях забравил нещо. Нещо замъглено.

Нещо важ…

— Мама му стара, представяш ли си? — викна Треп.

Викът й избухна в черепа ми тъкмо когато почти бях се сетил какво…

Нарочно ли го правеше? Та аз дори не помнех какъв възглед за котките защитавах тъй разпалено преди минута.

Някъде танцувахме.

Още мет в очите на някакъв ъгъл. Подпирах се на стената. Край нас мина някой, подвикна ни нещо. Примигах и се опитах да видя кой е.

— Дявол да те вземе, стой по-кротко, ако обичаш.

— Какво каза тя?

Треп отново вдигна клепачите ми и съсредоточено смръщи вежди.

— Че сме били красиви. Скапана наркоманка, сигурно се е надрусала.

Тоалетна с дървена ламперия неизвестно къде. Стоях пред счупено огледало и гледах лицето си, сякаш бе извършило престъпление срещу мен. Или сякаш чаках някой друг да изскочи иззад пропуканото стъкло. Ръцете ми стискаха зацапаната метална мивка и епоксидните ивици, които я крепяха за стената, тихо пращяха под тежестта ми.

Нямах представа колко време съм бил там.

Нямах представа къде е това „там“. Или колко „там“ вече сме посетили.

Но всичко това нямаше значение, защото…

Огледалото не пасваше в рамката. Назъбените парчета едва се крепяха за пластмасата.

Твърде много ръбове, промърморих си аз. Майната им, нищо не пасва.

Думите изглеждаха безсмислени, като случайно срещната рима в разговорната реч. Не вярвах, че някога ще успея да поправя това огледало. Само щях да си изпонарежа пръстите, опитвайки да подредя парчетата. Майната му.

Оставих лицето на Райкър в огледалото и, залитайки, се върнах към маса, отрупана със свещи, зад която Треп смучеше дълга лула от слонова кост.

— Мики Нозава? Сериозно ли говориш?

— Да, мамка му. — Треп енергично кимна. — Игра в „Юмрукът на флота“, нали така? Гледала съм го поне четири пъти. В Ню Йорк често пускат сензофилми от колониите. Напоследък са много добри. Помниш ли онзи момент, когато поваля с ритник харпунджията? Усещаш го чак до костите. Красота. Поезия, превърната в движение. Хей, знаеш ли, че на младини е снимал холографско порно?