Тя смени позицията си, като пренесе тежестта на десния си крак, изнесен напред със свито коляно. После вдигна двете си ръце и описа дъгообразно движение отляво надясно, предпазвайки центъра. Изведнъж рязко изстреля десния си лакът нагоре, сякаш се целеше в главата на невидим противник. Пресрещна лакътя си с лява ръка, за да симулира удар, после плъзна лявата си ръка под дясната, за да отбие ответния удар и завърши с два последователни замаха вдясно, и вляво.

Това беше първата хватка „джуру“ — съвсем проста на пръв поглед.

Единият от новаците — висок, мускулест младеж в сини шорти и тениска, хвърли поглед към Тони и, развеселен, прошушна нещо на приятеля си. Другият, нисък и набит, кимна в отговор и се засмя.

Тони невъзмутимо изнесе напред левия си крак и отработи движенията огледално, в същата последователност.

Смъртта на Дей я беше разтърсила повече, отколкото предполагаше, а се тревожеше и за Алекс. Беше дошла в тренировъчната зала, защото имаше чувството, че главата й ще се пръсне. Опитваше се да изгори натрупаното напрежение, все още безуспешно, и не беше настроена за шегички.

Завърши цикъла, завъртя се кръгом и разигра втората хватка „джуру“. Те бяха общо осем на брой, а имаше и още толкова „самбута“ — вече в по-разгърната форма. Но те бяха в основата на множество бойни техники.

Крачун и Малчо, както мислено ги нарече Тони, подскачаха един срещу друг, разменяйки си боксови удари. Тя ги наблюдаваше с периферното си зрение, въпреки че нейната гуру би я смъмрила за недостатъчно добрата концентрация. Крачун се целеше предимно в главата, а Малчо гърлено подвикваше в стил „карате“, докато парираше ударите му.

Кикбоксът на Крачун беше в корейски стил, а този на Малчо — от японската школа. Общо взето, средна работа, въпреки че Крачун беше малко по-добър. Той обаче преиграваше също като в слаб екшън. Точно сега например направи задна ножица с такова самодоволно изражение, че Тони не успя да сдържи усмивката си.

Това не му убягна и той се извърна към нея:

— Е, мадам, виждам, че се забавлявате?

Мадам. Хм. Имаше силен южняшки акцент. Алабама или може би Мисисипи. Не можеше да се отрече, че му беше дала повод да се държи троснато. Винаги когато наблюдаваше някое от другите източни бойни изкуства, Тони осъзнаваше предимствата на стила, който самата тя владееше. Това обаче не й даваше право да демонстрира превъзходство.

Тони довърши хватката си и отвърна:

— Не се смеех на вас.

— Нима? Стори ми се, че бяхте заинтригувана от стила ми?

Нещо в тона му я подразни.

— Не — отвърна, този път напълно искрено. — Нямаше нищо интригуващо.

Редом с младока изглеждаше дребничка и погледнато отстрани, си търсеше белята. Това сигурно си беше помислил и партньорът му, защото побърза да се намеси:

— Приятелят ми има черен колан.

Тони изобщо не изглеждаше впечатлена. Тя се извърна, решена да приключи този разговор, но Малчо добави:

— Би могъл да те понаучи на едно-друго.

— Без съмнение — сухо отвърна Тони. „Какво не бива да се прави.“ Но това последното реши да им го спести. Взе си кърпата и тръгна към банята. Нямаше смисъл да продължава. С концентрацията й за днес беше свършено. Двамата младоци щяха да продължат да я разсейват с перченето си.

Тони въздъхна. Влизаше им в положението. Беше израсла, заобиколена от половин дузина братя и братовчеди, и знаеше как стоят нещата. За всичко беше виновен тестостеронът.

Изобщо възмъжаването не е лесна работа. Не трябваше да ги дразни и допълнително да усложнява нещата, укори се тя, вече с гръб към младоците.

— Тръгваш ли си вече? Нямаш ли още някоя танцова стъпка за показване? — подхвърли след нея Крачун и двамата младоци се захилиха.

„Танцова стъпка“. Горките заблудени хлапета.

— Това са хватки „джуру“ — обясни Тони през рамо. — От стила „Пукулан Пенджак Силат Букти Негара-Серак“.

— Звучи като китайска манджа с много сос — прихна Крачун. — А имаш ли… колан или нещо такова?

— Не, в този стил няма колани, а само ученици и учители, гуру. Аз все още се уча.

— Е — сви рамене Крачун. — Звучи забавно.

Забавно. Тони само се усмихна. Беше свикнала да проявява снизхождение към мъжете. Беше се наслушала на какви ли не коментари по свой адрес и й се беше налагало да ги преглътне. Заемаше един от високите постове в ЦРУ, а беше само на двайсет и седем. Хм… Жена. Хм… Италианка. Хм… В най-добрия случай не минаваше без някой виц. Понякога се чудеше кое кара мъжете да се държат така. Не всички, разбира се, и слава богу, не през цялото време, но все пак… Понякога беше доста изнервящо.