Шрифт:
Стив Дей беше мъртъв. По дяволите.
По дяволите.
2
Сряда, 08.09.2010, 00:47
Вашингтон
От алените и сините светлини на полицейските патрулни коли уличката изглеждаше осветена като за карнавал. И също толкова оживена. Беше един през нощта, но отвсякъде се тълпяха любопитни и полицаите, обградили района на тройното убийство, едва успяваха да ги удържат. От прозорците на околните сгради също надничаха хора.
Какво гадно място да се умре, помисли си Тони Фиорела. Но не толкова мястото, самата смърт беше нелепа, ужасна… Тя тръсна глава.
— Агент Фиорела?
Тони се вгледа уморено в полицая, който също имаше измъчен и недоспал вид.
Убийството на федерален агент не беше шега работа.
— Да, капитане?
— Моите хора разпитаха из квартала…
— И какво? Никой нищо не е чул и не е видял, нали?
— Имате забележителен нюх… Да не сте от разузнаването? — мрачно се пошегува полицаят.
— Знам само, че някой здравата е загазил… И ще си плати. — Около устата на Тони се образуваха две сурови гънки.
Полицаят кимна. Знаеше, че няма да оставят и камък необърнат, но рано или късно убиецът щеше да бъде хванат. При разследване убийството на някой наркотрафикант може и да не си даваха много зор, но убийството на полицай беше нещо различно. То никога не се разминаваше безнаказано.
Новият крайслер на Алекс Майкълс рязко удари спирачки встрани от редицата патрулни коли. Шофьорът и бодигардът излязоха първи, огледаха насъбралата се тълпа и кимнаха на останалия вътре в колата Алекс.
Той бързо се измъкна навън, откри в тълпата Тони и се насочи към нея. Полицаите, видели значката му, се отдръпваха и му правеха път, без да задават въпроси.
Тони гледаше приближаващия Алекс и отново усети в гърдите си познатото вълнение — смесица от радост, възхищение и още нещо, което не смееше да назове…
Изражението на Алекс не беше мрачно, а по-скоро непроницаемо, както винаги. Но Тони го познаваше достатъчно добре и знаеше, че смъртта на неговия наставник и приятел Стив го е разтърсила до дъното на душата му. Алекс просто не даваше израз на мъката си пред никого — дори и пред нея.
Може би най-вече пред нея.
— Тони…
— Алекс!
Заведе го до мястото на убийството. Алекс се наведе и огледа тялото на Стив, без да каже и дума. Само лицето му още повече се стегна.
След малко огледа и другите две тела, както и изгорялата лимузина. Федералните агенти и местните полицаи все още се суетяха, отцепваха района, щракаха с видеокамери. Съдебни експерти очертаваха точното местоположение на телата и на всеки един от падналите снаряди. Празните гилзи бяха грижливо опаковани. В лабораторията щяха да бъдат подложени на обработка с цианоакрилен етер, след което да минат през биоактивен скенер. По такъв начин можеха да се различат дори и най-микроскопичните отпечатъци. Но Тони се съмняваше, че ще открият остатъци от ДНК или изобщо нещо, което да им свърши работа. Убийството беше планирано професионално — някой със сигурност се беше погрижил и за уликите.
След като беше огледал всичко, Алекс се върна при нея.
— Докладвай, Тони.
— Очевидно е било добре планиран атентат, а командирът Дей — набелязаната жертва. Поставили са бомба, шофьорът е изгубил контрол над лимузината и са се блъснали в уличен стълб. Задната врата е била разбита по някакъв начин — с военноморска мина или нещо подобно… — и тримата са били простреляни. Нападателите са били няколко — най-малко трима. Портър ще се заеме с балистичния анализ, но е почти сигурен, че са използвали един деветмилиметров пистолет, два автомата и пушка.
Тони докладва всичко това, без да позволява на гласа си да трепне. Беше родена в Бронкс, в семейство на темпераментни италианци, които крещяха с пълен глас, заливаха се от смях и не се срамуваха от сълзите си. Беше й неимоверно трудно да докладва с равен служебен тон за убийството на Стив Дей, когото обичаше като баща, но се справи:
— Бойл и Дей са отвърнали на огъня. Бойл е успял да даде дванайсет изстрела, Дей — три. Портър събра гилзите, повечето от които са деформирани, което означава, че са се ударили в необичайно твърди бронежилетки, все още не е ясно от каква материя… След експертизата ще може да се каже с по-голяма точност.
— Военна керамична сплав или „паяжина“ — прекъсна я Алекс. — Има ли нещо друго?
— Ела за малко.
Поведе го към мястото, където полицаите вече вдигаха тялото на Дей.
— Куршумите на Дей са били намерени тук, тук и ето тук…
Стиснал зъби, Алекс слушаше напрегнато.
Тони продължи, като сочеше малките тебеширени очертания:
— А ето тук и ето тук има малко съсирена кръв и… мозъчна тъкан.
Тя помълча, убедена, че Алекс ще направи връзката.
— В такъв случай е бил убит и един от нападателите — погледна я Алекс. — Бронежилетката не му е помогнала, защото Дей е съобразил и се е прицелил в главата. Но убийците са отнесли тялото…