— Може ли да те попитам нещо друго?

Тя кимна.

— Платиха ли ти за това, че си се включила в експеримента?

— Да. Триста паунда. Сега трябва да отида да взема Барнаби от детската градина.

Имах да й задам още толкова много въпроси и се паникьосах, че няма да ми се отвори друга подобна възможност. Тя отиде в хола и дръпна малкото дете от телевизора.

— Мога ли да те видя отново? — попитах.

— Ще се грижа за децата следващия вторник. Работодателите ще са излезли към осем сутринта. Можеш да дойдеш, когато поискаш.

— Благодаря ти, аз…

Тя ми направи знак да замълча, кимайки към малкото дете в ръцете й; искаше да го предпази от един неподходящ за детски уши разговор.

— Когато за първи път видях Хати, си помислих, че няма нищо общо с Тес и Кася — казвам. — Беше на друга възраст, от друга раса и с различна професия. Но дрехите й също бяха евтини и аз осъзнах, че общото помежду им — освен че и трите бяха включени в експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза в „Света Анна“ — бе тяхната бедност.

— Сметнали сте това за важно? — пита господин Райт.

— Помислих си, че е по-вероятно такива като тях да изглеждат по-податливи на финансово убеждаване или по-отворени за подкуп. И тъй като съпругът на Хати беше във Филипините, на практика и трите бяха самотни майки.

— Ами приятелят на Кася, Майкъл Фланаган?

— По времето, когато Кася е била включена в програмата, той на практика вече я е бил зарязал. Когато се събраха отново, двамата изкараха заедно едва няколко седмици. Мислех, че човекът, който стоеше зад цялата работа, умишлено подбираше самотни жени, защото така никой нямаше да се рови прекалено надълбоко в нещата, никой няма да го е грижа чак толкова много.

Господин Райт се кани да каже нещо мило, но аз не искам да се спускам по допирателната на чувството за вина, така че бързо продължавам:

— По телевизията и в „Хром-Мед“ бях видяла достатъчно кадри с бебета, които са били обект на експерименталното лечение, и в тези кадри неизменно присъстваха и двамата родители. Чудех се дали самотни майки се подбираха само в болница „Света Анна“. Дали само в тази болница се случваше нещо ужасно.

Хати беше настанила внимателно русото момченце в количката и го беше подсигурила с напитка и плюшена играчка. Тя нагласи алармата на часовника и взе ключовете си. Бях се оглеждала за знаци, които да подсказват за присъствието на новородено в къщата, но такива нямаше — не се чуваше плач, не се виждаше бебефон, нямаше кош с пелени. Тя самата не беше казала нищо.

Сега излизаше от къщата и беше ясно, че горе не можеше да има бебе. Бях на прага, почти навън, преди да събера достатъчно смелост или безчувственост, за да задам въпроса си:

— Бебето ти…

Гласът й беше много тих, за да не я чуе момченцето в количката:

— Синът ми почина.

Господин Райт трябваше да отиде на една обедна среща, затова съм излязла навън. Паркът е окъпан от вчерашния дъжд, тревата е лъскавозелена, а минзухарите са с цвят на скъпоценни камъни. Предпочитам да разговарям с теб тук, навън, където цветовете могат да са ярки, дори когато слънцето не грее силно. Хати ти беше казала, че бебето й починало след спешно цезарово сечение. Но беше ли споделила с теб и това, че е трябвало да й направят хистеректомия, да отстранят утробата й? Не съм сигурна какво си мислят хората, като ме виждат как плача — вероятно ме смятат за малко луда. Но когато Хати ми каза всичко това, дори не се поспрях, за да помисля за бебето й, камо ли пък да плача — вместо това се бях фокусирала изцяло върху заключенията си.

Връщам се обратно в следствената служба и продължавам да давам показанията си пред господин Райт, да изброявам голите факти, лишени от емоционален резонанс:

— Хати ми каза, че бебето й починало от сърдечно заболяване. Хавиер беше умрял от бъбречна недостатъчност. Бях сигурна, че смъртта на двете бебета не беше случайна и че е свързана с провеждането на лечението в „Света Анна“.

— Имахте ли представа каква можеше да е тази връзка?

— Не. Не разбирах какво става. Преди това си бях изградила удобна теория, според която здрави бебета са били подлагани на фалшива терапия; че всичко е огромна измама с цел забогатяване. Но сега, след като две от бебетата бяха починали, това не се връзваше.

Секретарката на господин Райт ни прекъсва, носи антихистаминови таблетки за шефа си. Пита ме дали и аз не искам една, изтълкувала погрешно причината за зачервените ми очи. Осъзнавам, че не съм я преценила правилно — не толкова заради опита й да прояви загриженост към мен, колкото заради инициативата й да отложи поднасянето на нарцисите. Тя излиза от стаята и ние продължаваме.

— Обадих се на професор Росен, който продължаваше да изнася лекции в Щатите. Оставих съобщение на мобилния му телефон, в което го питах какво, по дяволите, става.

Чудех се дали демонстрираната от него гордост, че е поканен от всичките онези престижни университети от „Бръшляновата Лига“, не целеше да отклони вниманието от истинската му цел. Дали не бягаше, притеснен, че нещо може да бъде извадено на бял свят?

— Но не позвънихте отново в полицията? — пита господин Райт. В разпечатката на телефонните ми разговори очевидно се вижда празнота.

— Не. Детектив Хайнс вече ме смяташе за отнесена и откачена, което беше преди всичко по моя собствена вина. Трябваше да събера някои „по-сериозни факти“, преди отново да се обърна към полицията.