— Заслужаваш повече — казах и се опитах да го хвана за ръката. Но той я издърпа. — Много съжалявам.

Тод се дръпна от мен. Но аз съжалявах. И все още съжалявам. Съжалявам, че бях пропуснала да забележа, че само аз се движех по безопасния заобиколен път, докато той беше вътре във връзката — сам и разголен. За пореден път бях постъпила егоистично и жестоко към човек, за когото би трябвало да ме е грижа.

Преди да умреш, си мислех, че връзката ни е зряла и разумна. Но моята роля в нея беше тази на страхливката; пасивна възможност, мотивирана от чувството ми за несигурност, а не онова, което Тод наистина заслужаваше — активен избор, вдъхновен от любов.

Няколко минути по-късно той си тръгна. Не ми каза къде отива.

Господин Райт е решил да обядва в офиса и е купил сандвичи от супермаркета. Води ме по празните коридори към една стая за срещи, където има маса. По някаква причина голямото пространство — пусто, с изключение на нас двамата — ми създава усещане за интимност.

Не бях казала на господин Райт, че по време на ровенето за информация из интернет бях развалила годежа си и че тъй като нямаше никакви приятели в Лондон, Тод сигурно се беше лутал цяла нощ в снега, докато намери хотел. Казвам му само за излизането на акциите на „Хром-Мед“ на борсата.

— И се обадихте на детектив Финбъро в единадесет и половина вечерта? — пита ме той, като поглежда надолу към записките си.

— Да. Оставих му съобщение, в което го молех да ми се обади. До девет и половина на следващата сутрин още не се бях чула с него, затова отидох до болница „Света Анна“.

— Вече бяхте организирали посещението си дотам?

— Да. Главната акушерка беше казала, че дотогава ще е открила картона на Тес и ми беше насрочила час, за да се срещнем.

Когато пристигнах в „Света Анна“, бях като кълбо от нерви, защото си мислех, че ще се срещна с човека, който е бил с теб, докато си раждала Хавиер. Знаех, че трябва да го направя, но не бях съвсем сигурна за причината. Може би бе един вид самонаказание; чувството ми за вина бе в апогея си. Пристигнах петнадесет минути по-рано и отидох в болничното кафене. Когато седнах на една маса с кафето си, видях, че съм получила нов имейл.

Веднага изпратих отговор:

Имах чувството, че мястото, на което се намирах, е особено подходящо за писането на подобен имейл. Болестта и смъртта може и да бяха залостени в отделенията отгоре, но аз си представих как невидимите им частици проникват безшумно в атриума и падат в капучиното и билковия чай, предлагани в болничното кафе. Едва ли бях първата, която пишеше емоционален имейл от тази маса. Чудех се дали специалистката по връзки с обществеността щеше да го предаде на професор Росен. Съмнявах се.

Реших да разбера дали болничният персонал знае нещо за парите.

Пет минути преди определения ми час хванах асансьора за четвъртия етаж и влязох в родилното отделение.

Стори ми се, че главната акушерка се притесни, щом ме видя, но може би непокорната й червена коса й придаваше такъв вид през цялото време.

— Страхувам се, че още не сме открили картона на Тес. А без него не успях да разбера кой е присъствал на раждането на бебето й.

Изпитах облекчение, но си помислих, че е признак на страх да му се поддавам.

— Никой ли не си спомня?

— Страхувам се, че не. През последните три месеца имаме недостиг на персонал, затова ни изпращат външни лекари и сестри. Мисля, че трябва да е бил някой от тях.

Намеси се една млада сестра с пиърсинг на носа и вид на пънкарка:

— В главния компютър разполагаме с обща информация — като часа и датата на приемането и изписването на пациента, а за нещастие — в случая на сестра ви — и факта, че бебето й е умряло. Но нищо по-конкретно. Нищо за нейната медицинска история или персонала, който се е грижил за тях двамата. Вчера проверих и в психиатричното отделение. Доктор Никълс каза, че документите й така и не са стигнали до него. Каза ми, че нашето отделение трябвало „да се стегне“, а подобен коментар, излязъл от неговата уста, е проява на силен гняв.