Той посочи към Перес:

— Снимай това.

— Готово.

Светкавицата накара Пулчински да трепне.

Агнето проблея отново. Стотици очи ги гледаха и сега Д’Агоста беше сигурен, че мерна блясъка на наточен метал, скрит в гънките на робите им.

На дължина малката група стигаше до края на постройката. И там, където по принцип би трябвало да е хорът, имаше кошара за животни, оградена с дървена ограда, с разхвърляна по пода слама. В средата стоеше стълб, със закачена на него верига, към която бе привързано агне. Влажна слама, опръскана с тъмни петна, покриваше пода. Стените бяха покрити със засъхнала кръв, съсиреци и изпражнения. Стълбът навремето очевидно е бил резбован като тотемен стълб, но върху него се бяха напластили толкова остатъци и животинска тор, че резбата вече не се забелязваше. Отзад стоеше тухлен олтар, върху който се виждаха глинени стомни за вода, полирани камъни, фетиши и храна. Отгоре, на малък пиедестал, се виждаха някакви инструменти, които смътно напомняха на моряшки, но които Д’Агоста не разпозна: навити, изкривени метални парчета с дървена основа, почти като някакви огромни отварачки. Бяха идеално лъснати, подредени като свещени реликви. Близо до олтара стоеше сандък, покрит с конски косми, заключен с катинар.

— Симпатично — каза Д’Агоста, докато осветяваше сцената. — Наистина симпатично.

— Това е ужасно — каза Пулчински. Взе камерата и започна да снима.

Появата й предизвика шумолене и ропот, който постепенно се усили.

— Това е свещено място — каза висшият свещеник и гласът му отекна в затвореното пространство. — А вие го осквернявате.Осквернявате религията ни!

— Снимайте всичко, господин Пулчински — нареди Д’Агоста.

Свещеникът връхлетя с движение като на прилеп, робата му внезапно се развя, той размаха жезъла си и изби видеокамерата от ръцете на Пулчински, изпращайки я с трясък на пода. Пулчински отстъпи назад и извика ужасен. Д’Агоста извади служебното си оръжие.

— Господин Шариер, дръжте ръцете си така, че да ги виждам и се обърнете… казах: обърнете се!

Свещеникът не направи нищо. Оръжието беше насочено към него, но мъжът не изглеждаше разтревожен.

Пендъргаст, който обикаляше наоколо, стържеше проби от многобройните артефакти и предметите на олтара и ги пускаше в малки шишенца за тестове, бързо застана пред Д’Агоста.

— Един момент, лейтенант — каза той спокойно, после се обърна. — Господин Шариер?

Очите на свещеника се насочиха към него.

— Нечестивци! — извика той.

— Господин Шариер. — Пендъргаст произнесе името отново, като особено го натърти, и мъжът млъкна. — Вие току-що нападнахте служител на закона. — Той се обърна към инспектора по ветеринарен контрол. — Добре ли сте?

— Няма проблем, добре съм — кимна Пулчински, като се опитваше да изглежда смел. Коленете му обаче още трепереха. Д’Агоста се огледа с безпокойство. Този път не си беше въобразил: тълпата беше стеснила обръча.

— Това, което направихте, господин Шариер, беше много глупаво — продължи Пендъргаст, а гласът му — макар и не силен, някак си пронизваше. — Сега сте в наша власт. — Той се огледа. — Така ли е, господин Босонг?

Усмивка раздвижи лицето на свещеника. При повечето хора усмивките озаряват лицата; а усмивката на свещеника обезобрази неговото, разкривайки белези, които преди не се виждаха.

— Единствената власт идва от боговете на това място, властта на Лоа и техните жреци. — Той удари силно с жезъла си по пода, сякаш да подчертае смисъла. После в наелектризираната тишина изпод краката им се чу заглушен звук.

— Ааааааххххххъъъъ…

Д’Агоста трепна, разпознал звука — беше същият, който бе чул в храстите предишната вечер.

— Какво е това, по дяволите?

Никой не отговори. Тълпата изглеждаше настръхнала, наелектризирана, готова за действие.

— Искам да претърся долу.

Сега Босонг, водачът на общността, пристъпи напред. До този миг бе гледал конфронтацията отстрани, с непроницаем израз на лицето.

— Заповедта не се простира дотам — каза той.

— Имам основателна причина. Явно долу има животно или нещо друго.

Босонг се намръщи.

— Нямате право да влизате.

— За нищо на света няма да позволя — намеси се свещеникът Шариер, обърна се и заговори на тълпата: — Той не бива да влиза!

— Той не бива да влиза! — отвърнаха те едновременно. След пълното мълчание внезапният им оглушителен вик прозвуча ужасяващо.

— Първо ще завършим работата си тук — продължи спокойно Пендъргаст. — Всеки по-нататъшен опит да ни попречите, ще бъде посрещнат с неодобрение. Може би дори с възникване на сериозен конфликт.

Шариер заби пръст в палтото на Пендъргаст със замръзнала върху лицето му усмивка, наподобяваща гримаса:

— Виенямате власт над мен.

Пендъргаст се дръпна.

— Лейтенант? Продължаваме ли?

Д’Агоста прибра оръжието си в кобура. Пендъргаст им беше спечелил още минута-две.

— Пулчински, вземете агнето и стълба. Перес, счупи катинара на онзи сандък.

Перес се подчини, счупи катинара и вдигна капака на сандъка. Д’Агоста освети вътрешността му. Беше пълен с инструменти, увити в парчета кожа. Д’Агоста взе един и го разви — беше извит нож.

— Вземете сандъка заедно със съдържанието му.

— Слушам, сър.