Д’Агоста се поколеба на прага. Вътрешността тънеше в абсолютен мрак. Излъчваше кисела миризма на животинска тор, изгорено дърво, восъчни свещи, тамян, страх и немити хора. Откъм горните греди дойде зловещо изскърцване, сякаш нещо се срутваше.

— Светнете лампите — нареди Д’Агоста.

— Тук няма електричество — отвърна Босонг от мрака. — Не позволяваме на модерните нововъведения да оскверняват вътрешната ни светая светих.

Д’Агоста извади фенерчето си и насочи лъча му из помещението. Мястото приличаше на пещера.

— Перес, донеси портативната халогенна лампа от колата.

— Разбира се, лейтенант.

Той се обърна към служителя по ветеринарен контрол.

— Пулчински, знаете какво да търсите, нали?

— Да ви кажа право, лейтенант…

— Просто си вършете работата, ако обичате.

Д’Агоста погледна над рамото си. Пендъргаст разглеждаше интериора на светлината на собственото си фенерче, Бертен стоеше отстрани до него.

Перес се върна с халогенна лампа, свързана с кабел към голяма батерия в брезентова торба.

— Аз ще я нося. — Д’Агоста я прехвърли през рамото си. — Аз влизам пръв. Останалите, последвайте ме. Перес, вземи сандъчето за доказателства. Знаете правилата, нали? Тук сме във връзка с контрола на животни. — Гласът му беше пълен с нескрита ирония.

Той пристъпи в тъмнината и включи лампата.

Стъписа се. Покрай стените бяха наредени хора, мълчаха, гледаха, всички облечени в груби кафяви дрехи.

— Какво става, по дяволите?

Един от мъжете пристъпи напред. Беше по-нисък от Босонг, като него слаб, но за разлика от другите, кафявата му роба беше украсена със спирали и сложни завъртулки в бяло. Лицето му беше грубо, сякаш изсечено с брадва. Носеше тежък жезъл.

— Това е свещена земя — каза той с треперещ глас на проповедник. — И няма да се толерира такъв вулгарен език.

— Кой сте вие? — попита Д’Агоста.

— Името ми е Шариер. — Мъжът почти изсъска думите.

— А кои са тези хора?

— Това е храм. А те са нашето паство.

— О, вашето паство!Да не би да ги черпите с куул-ейд 27 след работа?

Пендъргаст се плъзна леко зад Д’Агоста и се наведе напред:

— Винсънт? — промърмори той. — Господин Шариер е свещеник. Бих ти препоръчал да избягваш да се опълчваш срещу него или тези хора, ако не е необходимо.

Д’Агоста си пое дълбоко въздух. Ядоса се, че Пендъргаст му дава съвети. Но в същото време осъзна, че е ядосан, а едно добро ченге не трябваше да е ядосано. Какво му ставаше? Гневът не го беше напускал от началото на случая. Трябваше да го превъзмогне. Той си пое отново въздух, кимна, и Пендъргаст отстъпи назад.

Дори на халогенна лампа помещението беше толкова голямо, че се губеше в тъмнината. А лошото беше, че във въздуха му се носеше отвратителна смрад. Мълчаливите, застанали до стените богомолци, вперили неподвижни очи в него, всичко това го накара да настръхне. Бяха десетки, може би дори над сто души. Всички възрастни, всички мъже, бели, чернокожи, азиатци, индийци, испанци и всякакви други. Всички с тъжни лица и опулени очи. Обзе го мрачно предчувствие. Помисли си, че трябваше да дойдат с по-голямо подкрепление. С много по-голямо.

— Добре, хора, чуйте ме. — Той говореше високо, така че всички да чуят, като се опитваше да предизвика доверие. — Получихме съдебна заповед за претърсване на тази църква, а това означава, че можем да претърсим района и всички присъстващи на това място. Имаме право да вземем всичко, касаещо заповедта. То ще бъде описано и ще ви бъде надлежно върнато. Всички ли разбраха?

Той направи пауза, гласът му отекна и замря далеч. Никой не помръдна. Очите им блестяха червени на светлината на фенерчето и лампата като очи на животни в нощта.

— Затова ви моля: никой да не мърда, никой да не се намесва. Подчинявайте се на заповедите на офицерите. Разбрано ли е? Това е единственият начин да свършим колкото е възможно по-бързо.

Той отново се огледа. Така ли му се стори или те леко бяха стеснили кръга? Сигурно си беше въобразил. Не беше чул, нито видял някой да мръдва. В тишината можеше да усети присъствието на мрачните древни греди, сведени отгоре, скърцането и разместването им.

Самите хора не издаваха никакъв шум. Никой от тях. В следващия миг долетя слаб звук от отсрещния край на църквата: трогателно блеене на агне.

— Добре — каза Д’Агоста, — да започнем отзад и да се движим към вратата.

Те отидоха до центъра на църквата. Подът беше покрит с големи квадратни блокове от камък, излъскани от стотиците крака; нямаше столове, нямаше пейки. Церемониите и ритуалите им — Д’Агоста дори не можеше да си представи какви можеше да са — сигурно се извършваха, докато стояха прави. Или може би клекнали. Той забеляза странни шарки, нанесени с боя по стените: завъртулки и очи, разлистени растения, всички свързани със сложни линии. Напомниха му силно за одеждата на свещеника — и още повече на кървавата шарка, която бе нарисувана на стената в апартамента на Смитбак.