Д’Агоста бръкна в джоба си, измъкна писмото и започна да чете:

— „Обещавам, без значение колко време ще ми отнеме и колко ще ми струва, че ще съжаляваш задето си написал тази статия. Не можеш да знаеш как ще действам, или кога, но те уверявам: ще го направя.“ — Той вдигна очи. — Вие ли го написахте, господин Клайн?

— Да — каза той; лицето му продължаваше да е под контрол.

— А вие ли го изпратихте на Уилям Смитбак?

— Аз.

— Вие ли…

Клайн го прекъсна.

— Лейтенант, толкова сте досаден. Нека си задавам аз въпросите и да ви спестя всичкото това време. Дали съм сериозен? Абсолютно. Дали аз съм отговорен за неговата смърт? Възможно е. Дали съм доволен, че е мъртъв? Да, доволен съм, благодаря. — Той примигна.

— Вие… — започна Д’Агоста.

— Въпросът е — Клайн отново извиси глас над него, — че никоганяма да разберете. Имам най-страхотните адвокати в града. Прекрасно знам какво мога и какво не мога да кажа. Никога няма да ме пипнете.

— Можем да ви приберем — каза Д’Агоста. — Можем да го направим още сега.

— Разбира се, че можете. А аз ще си мълча, докато не дойде адвокатът ми и след това ще си тръгна.

— Можем да ви обвиним за предполагаемо престъпление.

— Блъфирате, лейтенант.

— Писмото си е чиста заплаха.

— Мога да отговоря за всичките си действия по време на убийството. Най-изтънчените юридически мозъци в окръга са проверявали това писмо. В него няма нищо осъдително, за което да се хванете.

Д’Агоста се ухили.

— По дяволите, Клайн, можем обаче малко да се позабавляваме, да ви изведем надолу по стълбището, след като предупредим пресата.

— Всъщност това би било отлична реклама. Ще се върна в офиса си след час, вие ще изпаднете в неловко положение, а враговете ми ще видят, че съм недосегаем. — Клайн се усмихна отново. — Не забравяйте, лейтенант: бях квалифициран програмист. Работата ми се състоеше в това да пиша дълги, сложни програми, в които съвършената логика беше от първостепенно значение. Това е първото, което научавате като програмист, най-същностното. Да премислите всичко, както напред, така и в обратна посока. Да се уверите, че сте се подсигурили за всякакви неочаквани изходи. И да не оставяте дупки. Нито една.

Д’Агоста усети, че пламва. В огромния офис настъпи тишина. Клайн седеше, скръстил ръце, и го гледаше.

— Нефункционално — каза Д’Агоста. Поне бе изтрил онази самодоволна усмивка от дребното лице на този мръсник.

— Извинете? — вдигна вежди Клайн.

— Ако не бях толкова отвратен, можех дори да изпитам съжаление към вас. Единственият ви начин на действие е да размахвате пачки и да се перчите с власт, да тормозите и да насилвате. Това не ви ли се струва нефункционално? Не? Да опитаме тогава друга дума: покъртително. Онова момиче във външния офис — кога планирате да я изхвърлите, като я замените с модела на годината?

— Ритни се отзад — долетя отговорът.

Д’Агоста се изправи.

— Това е заплаха за насилие, Клайн. Срещу полицейски служител. — Той сложи ръце върху белезниците. — Мислите се за много умен, но прекрачихте границата.

— Ритни се отзад, Д’Агоста — прозвуча отново гласът.

Д’Агоста не разбра, че не е на Клайн. Гласът беше малко по-различен. И не идваше откъм бюрото: бе дошъл зад вратата в отсрещната стена.

— Какво е това? — попита той. Толкова се беше ядосал, че направо трепереше.

— Онова там ли? — отвърна Клайн. — О, това е Чонси.

— Изхвърлете го оттам. Веднага.

— Не мога да го направя.

— Какво? — произнесе Д’Агоста през стиснати зъби.

— Той е зает.

— Ритни се отзад — чу се гласът на Чонси.

— Зает?

— Да. Обядва.

Без да каже друго, Д’Агоста отиде до вратата и я отвори.

Оттатък се намираше малка стая, не по-голяма от килер. В нея нямаше нищо, освен една Т-образна пръчка на височината на гърдите — и на нея се мъдреше голям розово-оранжев папагал. В ноктите си стискаше бразилски орех. Той го погледна кротко, свенливо скрил масивния си клюн в перушината на бузите си, качулката на главата му леко се изправи, сякаш въпросително.

— Лейтенант Д’Агоста, запознайте се с Чонси — с издевателска сериозност каза Клайн.

— Върви по дяволите, Д’Агоста — изкрещя папагалът.

Д’Агоста пристъпи напред. Птицата нададе пронизителен крясък и изпусна ореха, като размаха широките си крила и поръси Д’Агоста с перушина.

— Вижте сега какво направихте — укоризнено произнесе Клайн. — Развалихте му обяда.

Д’Агоста отстъпи още една крачка назад, дишайки тежко. Внезапно осъзна, че не може да направи нищо, абсолютно нищо. Клайн не беше нарушил закона. Какво щеше да направи, да закопчее в белезници качулатото какаду и да го замъкне в центъра на града? Щеше да стане за смях в управлението. Дребният никаквец наистина бе помислил за всичко. Той стисна силно писмото в ръката си. Чувството за безсилие бе мъчително.