Реших, че това са глупости, и го отрязах с една реплика:

— Оракулите са винаги луди. Може да е правнучка на сибилата от Куме.

Бяхме стигнали в таверната и Брагадочо бе започнал да говори:

— В ръцете ми е такъв материал, че „Утре“ щеше да продаде сто хиляди броя, ако вече се продаваше. Всъщност искам съвет. Да дам ли това, което съм открил, на Симеи, или да се опитам да го продам на друг вестник, на истински вестник? Бомба е и става дума за Мусолини.

— Не ми се струва много актуално.

— Актуалността е да се разкрие, че някой ни е мамил, че много хора, че всички са ни мамили.

— В какъв смисъл?

— Това е дълга история и засега имам само предположение, но без кола не мога да отида където трябва и да разпитам живите свидетели. Както и да е, да започнем от фактите, каквито ги познаваме всички, после ще ти кажа защо моята хипотеза е разумна.

Брагадочо просто ми преразказа в общи линии това, което той наричаше общоразпространена версия, според него твърде лесна, за да е вярна.

И така, Съюзниците са пробили Готската линия и напредват на север към Милано, войната е вече загубена и на 18-и април 1945 г. Мусолини тръгва от езерото Гарда и пристига в Милано, където се укрива в префектурата. Съветва се със своите министри за възможна съпротива на един редут във Валтелина, но вече е готов за края. Два дни след това дава последното интервю в живота си на последния от най-верните си приближени, Гаетано Кабела, който управлява последния републикански вестник, „Пополо ди Алесандрия“. На 22-ри април говори за последен път пред офицери от Републиканската гвардия и казва: „Щом родината е загубена, животът е безполезен“.

През идните дни Съюзниците са в Парма, Генуа е освободена и накрая сутринта на 25-и април работниците окупират фабриките в Сесто Сан Джовани. Следобед Мусолини заедно с неколцина приближени, сред които генерал Грациани, е приет в архиепископията от кардинал Шустер, който го среща с делегация на Комитета за освобождение. Казват, че в края на срещата Сандро Петрини, който закъснял, срещнал Мусолини по стълбите, но това може и да е легенда. Комитетът за освобождение налага безусловна капитулация, като казва, че дори немците са започнали да преговарят с него. Фашистите (последните винаги са най-отчаяни) не приемат да се предадат позорно, искат време да го обмислят и си тръгват.

Вечерта началниците на Съпротивата вече не могат да чакат враговете им да мислят и дават заповед за всеобщо въстание. И тогава Мусолини бяга в Комо с конвой от най-верните си хора.

В Комо е пристигнала и съпругата му Ракеле с децата Романо и Анна Мария, но необяснимо защо Мусолини отказва да ги види.

— Защо? — ме накара да обърна внимание Брагадочо. — Защото е чакал любовницата си Кларета Петачи? Но ако тя още не е била пристигнала, какво е щяло да му коства да види семейството си за десет минути? Това не го забравяй, защото именно оттам тръгват моите подозрения.

Комо изглеждало на Мусолини сигурна база, защото се твърдяло, че в околностите има малко партизани и че можело да се крие там до пристигането на Съюзниците. Всъщност това е истинският проблем на Мусолини, да не попадне в ръцете на партизаните и да се предаде на Съюзниците, които биха му дали право на редовен съдебен процес и после каквото сабя покаже. А може би е смятал, че от Комо може да стигне до Валтелина, където верни нему като Паволини му гарантирали, че ще може да организира силна съпротива с няколко хиляди мъже.

— Но в този момент се отказва от Комо. И какво да ти разправям за въртележката на преместванията на този проклет конвой, и аз вече се омотах, а за целите на моето разследване не е важно къде отиват и къде се връщат. Да речем, че тръгват за Менаджо, може би в опит да стигнат Швейцария, после конвоят пристига в Кардано, където Петачи ги настига, и се появява немски ескорт, който по заповед на Хитлер трябва да съпроводи неговия приятел до Германия (може би в Киавена е щял да го чака самолет, за да го отведе на сигурно в Бавария). Но някой казва, че е невъзможно да се стигне до Киавена, конвоят се връща в Менаджо, през нощта пристига Паволини, който би трябвало да води със себе си военни подкрепления, но идва само със седем или осем мъже от Националната републиканска гвардия. Дучето се чувства подгонен, каква ти съпротива във Валтелина, не му остава друго освен да се присъедини заедно с йерарсите и техните семейства към една немска колона, която се опитва да прекоси Алпите. Става дума за двайсет и осем камиона войници с картечници на всеки камион и една колона италианци, състояща се от една бронирана кола и десетина цивилни превозни средства. Но в Мусо, преди Донго, колоната се натъква на хора от отряд Пюхер на 52-ра бригада Гарибалди. Трима души на кръст, командир е Педро, граф Пиер Луиджи Белини деле Стеле, политическият комисар е Бил, Урбано Ладзаро. Педро е безстрашен и започва да блъфира от отчаяние. Казва на немците, че планината наоколо гъмжи от партизани, заплашва да накара да ги обстрелват с миномети, които всъщност още са в немски ръце, разбира, че командирът се опитва да устои, но войниците са вече уплашени и искат единствено да си спасят кожата и да се върнат вкъщи, повишава все повече тон… Като цяло, протака; след опъващи нервите преговори, които ще ти спестя, Педро убеждава немците не само да се предадат, но и да изоставят италианците, които пътуват с тях. И само така ще могат да продължат към Донго, където обаче ще трябва да спрат и да преминат обстойно претърсване. Така де, немците се държат като подлеци спрямо съюзниците си, но кожата си е кожа.

Педро иска да му оставят италианците не само защото е сигурен, че става въпрос за високопоставени фашисти, а и защото започват да се разнасят слухове, че сред тях е самият Мусолини. Педро хем вярва, хем не, отива да говори с началника на бронираната кола — помощник-секретаря на председателя на министерския съвет (на несъществуващата вече Италианска социална република) Бараку, осакатен от войната, който се кичи със златен медал и като цяло му прави добро впечатление. Бараку иска да продължи към Триест, където предлага да спаси града от югославско нашествие, и Педро любезно му казва, че е луд, че никога няма да успее да стигне до Триест и че ако стигне, ще се изправи с шепа народ срещу Титовата армия, при което Бараку моли да се върне обратно, за да се събере един бог знае къде с Грациани. Накрая Педро (след като претърсва бронираната кола и вижда, че Мусолини не е там) се съгласява да му позволи да обърне, защото не иска да влиза в престрелка, която би могла да накара немците да се върнат, и отива да се заеме с нещо друго, като нарежда на хората си да се погрижат бронираната кола наистина да обърне — дори да мине два метра напред, трябва да открият огън. И става така, че бронираната кола се лашва напред, като стреля, а може би тръгва напред само за да обърне, кой знае, партизаните се изнервят и откриват огън, следва кратка престрелка, двама мъртви фашисти и двама ранени партизани, пътниците в бронираната кола, както и тези в останалите автомобили, са арестувани. Паволини се опитва да избяга и се хвърля в езерото, но го залавят и го връщат при останалите, мокър като кокошка.