Хач продължаваше да гледа играта на листата на фона на синьото небе. Никога не бе разказвал историята с такива подробности никому и не си бе представял какво голямо облекчение представляваше самото говорене: да отхвърли товара, който бе носил толкова дълго, че чак бе забравил за него.

— Останахме в Стормхейвън още шест години. Смятам, че мама си е мислела как всичко някакси ще отмине. Ала това не стана. Малко градче като това никога не забравя. Всички бяха толкова… мили.Ала приказките изобщо не престанаха. И това продължаваше и продължаваше. В това, че тялото не бе намерено, имаше нещо, което смущаваше мислите на хората. И нали знаеш, някои от рибарските семейства вярват в проклятието. По-късно узнах, че някои от родителите не разрешавали на децата си да играят с мен. Най-накрая, когато навърших шестнайсет години, мама вече не издържаше. Отведе ме за лятото в Бостън. Възнамерявахме да останем само няколко месеца, но дойде септември, трябваше да започна училище. Мина година, после втора. И след това постъпих в колежа. И никога повече не се върнах. Досега.

Голяма синя чапла се спусна по течението на реката и кацна в очакване на изсъхнал клон.

— А после?

— Медицинският факултет, Корпусът на мира, „Лекари без граница“, болницата „Маунт Обърн.“ А един ден в кабинета ми влезе вашият капитан. И ето ме тук. — Хач замълча. — Знаеш ли, след като Шахтата бе отводнена и намериха мястото, откъдето в нея навлиза тунелът откъм брега, аз си замълчах. Не настоях да го изследват веднага. Може би си очаквала, че ще настоявам непрестанно пред капитана. Ала фактът е, че след като бяхме стигнали толкова близо, аз се изплаших. Не бях сигурен, че искам да разбера какво всъщност се е случило.

— Значи съжаляваш, че подписа споразумение с капитана? — попита Бонтер.

— Всъщност той подписа моето споразумение — отвърна Хач след кратко мълчание. — Но не, не съжалявам. Ако съм съжалявал, то вчерашният ден промени всичко.

— А след седмица-две ще можеш да се оттеглиш като един от най-богатите хора в Америка.

Хач се засмя.

— Изабел — рече той, — решил съм да вложа парите във фондация на името на брат си.

— Всичките ли?

— Да. — Той се поколеба. — Е, още обмислям въпроса.

Бонтер се излегна на черупките и го изгледа скептично с присвити очи.

— Аз добре познавам хората, мосю доктор. Може и да вложиш повечето пари в тази фондация. Но да ме одерат жива, ако не запазиш една тлъста сумичка за себе си. Инак няма да постъпиш по човешки. И съм сигурна, че нямаше да ми харесваш толкова, ако не постъпваше по човешки.

Хач машинално отвори уста да възрази, ала отново се отпусна.

— И в двата случая ти си светец — рече Бонтер. — Аз планирам да постъпя далеч по-меркантилно с моя дял. Като например да си купя много бърза кола и, разбира се, да изпратя една голяма сума на семейството си в Мартиника.

Тя го погледна и той с изненада забеляза, че тя търсеше одобрението му.

— Това е хубаво — рече той. — За теб това е професия, а за мен — нещо лично.

— За теб и за Джерард Найдълман — отговори му Бонтер. — Ти може и да си прогонил демоните си, но мисля, че той още събира своите, не е ли така? За него съкровището на остров Рагид винаги е било особено притегателно. Ала тази му обсебеност от Макалън е невероятна! Всичко вече заприличва на личен, на пряк двубой. Не мисля, че ще се успокои, докато не свие врата на стария архитект.

— Докато не го извие — поправи я лениво Хач.

— Както и да е. — Бонтер се размърда и се настани по-удобно. — Напаст и за двама ви.

Замълчаха, излегнали се по гръб на утринното слънце. Катеричка се залюля на клонче над главите им — събираше жълъди и цвъртеше тихо. Хач затвори очи. Напомни си разсеяно да съобщи на Бил Банс във вестника за намерения скелет на Джони. Бонтер говореше нещо, ала той бе твърде отнесен, за да я слуша. След което изпадна в спокоен, несмущаван от видения сън.

Следващия следобед Хач получи съобщение от маркизата.

В долния десен ъгъл на лаптопа му се появи иконката на запечатан плик въздушна поща, което означваше, че има нов e-mail. Ала когато се опита да го отвори, Хач установи, че интернет-връзката му непрестанно се разпадаше. Реши да си почине за малко, изтича до пирса и отплава с „Плейн Джейн“ от стоянката й. След като се отдалечи от острова и вечната му мъглива шапка, свърза модема на лаптопа с клетъчния си телефон и без проблеми отвори съобщението на маркизата. „Какво става с компютрите на този остров?“ — запита се той.

Запали отново дизелите и завъртя „Плейн Джейн“ обратно към остров Рагид. Носът на лодката разсичаше лъскавите като стъкло леки вълни, подплаши един корморан, който се гмурна във водата. Появи се на няколко метра встрани и загреба яростно с крака.

По морската радиостанция изпука метеорологична сводка: смущенията над Голямата плитчина се бяха развили в област от ниско налягане, която в момента се придвижваше към бреговете на Северен Мейн. Ако бурята запазеше сегашния си курс, на следващия ден по обед щяха да излъчат щормово предупреждение за малките съдове. „Типичен североизточен щорм“, помисли си мрачно Хач.