— Надолу ли си се запътил, шефе?

Глин кимна.

— Нуждая се от помощта ти.

— Нъл’ за туй съм тук.

Пристъпиха към края на мостчето. Под тях бе камъкът, горната част на заобикалящата го шейна бе покрита с найлонови платна. Аварийните лампи го къпеха в мъждива светлина. Товарният танк все още държеше, беше сух. Корабът бе чудесен. Тройната обшивка на корпуса бе причината за това. Дори покрит с платна, камъкът бе великолепен — средоточието на страховете и надеждите им. Стоеше си върху шейната — тъй, както и бе очаквал да го види.

Погледът му пробяга по вертикалните и хоризонталните подпори. Трябваше да се признае, че имаше доста повреди: изкривени железа, строшени от напрежението връзки, срязани рейки. Напречните свързващи скоби по дъното на танка бяха обсипани с изтръгнати нитове, скъсани вериги и разцепени дървени греди. Чуваше остатъчното скърцане и стенание на материала. Ала паяжината като цяло бе все още цяла.

Асансьорът обаче бе повреден. Той започна да се спуска надолу.

Корабът се надигна и отново се наклони.

Глин запази равновесие и продължи да слиза. Отне му повече време, отколкото бе предполагал, и когато стигна до дъното, положението му бе по-скоро хоризонтално, отколкото вертикално — беше се проснал върху стълбата, вместо да се спуска по нея. Обгърна я с лакти, за да изчака. Сега можеше да види изпод платната червения хълбок на камъка. Шумът в товарния танк се засилваше, беше като някаква адска симфония на метала, ала този шум не означаваше нищо. Когато корабът се издигна върху върха на гребена, той извади джобния си часовник и го провеси на верижката му, за да прецени какъв бе кренът. Двайсет и пет градуса: далеч под критичната стойност.

Чу неочакван ропот, изскъцрване и масивната тъмночервена крива на метеорита сякаш помръдна. Корабът продължи да се накренява, метеоритът го последва и Глин не бе сигурен дали корабът преместваше метеорита или обратното. Камъкът вече бе опрян на ръба на шейната си, готов да се претърколи извън нея. Разнесе се силен раздиращ, разтрисащ шум. Двайсет и седем градуса. Двайсет и осем.

Корабът потрепери, спря и започна да се изправя. Глин въздъхна. Двайсет и осем градуса! В рамките на допустимото. Метеоритът се отмести обратно в шейната си с чудовищно разтърсване. И скърцането на метала изведнъж секна. Воят на вятъра и ревът на водата отвъд корпуса стихна — корабът пропадаше в падина.

Огледа танка. Онова, което трябваше да стори, бе да натегне веригите, които бяха най-близо до метеорита. Бяха проектирани така, че това можеше да свърши и сам човек с помощта на хидравлично задвижвани моторни талрепи, поставени на всяка точка за натягане. Учуди се, че Гарса не беше сторил това досега.

Бързо се спусна към точката на натягане и включи двигателя на хидромотора. Запали от първи път — беше, разбира се, в отлично състояние.

Корабът продължаваше да се спуска в падината, даваше му известно спокойствие и стабилност, за да работи.

Глин дръпна предния лост и доволен видя как големите, обвити в гума вериги, които се бяха охлабили от движението на метеорита, отново се натегнаха. Защо Гарса не ги бе натегнал? Причината бе ясна: беше се паникьосал. Глин усети за миг разочарование от доверения си строителен ръководител. Това не бе присъщо на Гарса, изобщо не му беше присъщо. Толкова много хора го бяха подвели; но той поне не бе подвел никого.

Веригите се натегнаха добре и той се обърна към Пъпъп.

— Вземи тази кутия с инструменти — рече и посочи кутията, оставена от Гарса при оттеглянето му.

Корабът тръгна да се издига, веригите започнаха да се напрягат. И тогава с остър раздиращ звук веригите се охлабиха. Глин се взря напрегнато на мъждивото осветление. Забеляза, че Гарса всъщност вече бе опитал това. Зъбците на предавателната кутия на мотора се бяха изронили, а четириинчовата глава на тресчотката бе откъсната. Хидравликата бе безпомощна.

Корабът продължи да се издига. И тогава той чу глас отгоре. Надникна иззад шейната и вдигна глава.

Сали Бритън минаваше през люка и стъпваше върху металното мостче. Тя се държеше със същото естествено достойнство, което го бе поразило толкова силно, когато я срещна за първи път — когато се спускаше по облените в слънце стъпала; но това бе преди цяла вечност. Сърцето му изведнъж потрепна. Беше променила решението си: щеше да остане на кораба.

Бритън спря, за да изчака дългото, изпълнено с вой, накреняване. Гледаха се един другиго, докато метеоритът се клатеше върху шейната си, а корабът стенеше от болка. Когато това свърши, тя извика отново:

— Ели! Корабът е на път да се пречупи!

Глин усети остро разочарование: в крайна сметка в мисленето й не бе настъпила промяна. Ала всичко това бе отклонение. Той насочи отново вниманието си към шейната. И сега вече разбра: начинът да спре движението на камъка бе да затегне болта на горната верига над върха на метеорита. Това означаваше да разреже покриващите го платна. Бе проста работа, достатъчно бе да натегне болта на ръка с не повече от шест инча. Започна да се катери по най-близката верига.