Пендергаст не откъсваше втренчения си поглед от Райт.

— Всеки служител, който бъде намерен в сградата след пет часа, ще бъде подведен под отговорност за нарушаване на неприкосновеността на мястото на престъплението. Това е престъпление от лека степен. Повторно нарушение ще бъде таксувано като възпрепятстване на правосъдието, което съставлява углавно престъпление, доктор Райт. Мога ли да предположа, че се изразих достатъчно ясно?

— Единственото ясно нещо в момента е, че трябва незабавно да излезете през тази врата — повиши глас Райт. — Никой няма да ви спре. Моля, възползвайте се.

Пендергаст кимна.

— Господа! Мадам!

След това се обърна и напусна спокойно кабинета.

Пендергаст затвори бавно вратата и спря за момент, без да отделя очи от нея.

— „И порицан, се връщам удовлетворен, в злощастието си трикратно съм възнаграден“.

Секретарката на Райт спря да дъвче дъвката си и зяпна насреща му.

— Моля? — попита тя.

— Шекспир — отвърна Пендергаст, насочвайки се към асансьора.

Райт посегна към телефона с разтреперана ръка.

— Какво е това, по дяволите? — развика се Кътбърт. — Някакъв проклет полицай ли ще си позволява да ни разиграва в собствения ни музей!

— Кътбърт, успокой се — каза Райт. И добави в слушалката: — Свържи ме с Елбъни. Веднага.

Възцари се тишина, докато Райт чакаше да го свържат. Той погледна към Кътбърт и Рикман, полагайки усилия да овладее дишането си.

— Време е да поискам няколко услуги — промълви той. — Да видим чия е последната дума тук: на някакъв потомствен албинос от Делтата или на директора на най-големия музей за естествена история в света.

Смитбек вдигна очи от писмото.

— Не бива да стоим тук. Да вървим в кабинета ми.

Уютната му бърлога се намираше сред лабиринт от пренаселени кабинети на приземното ниво на музея. Изпълнените с шумове и суматоха многобройни пресичащи се като във восъчна пита коридори подействаха освежително на Марго след влажните и кънтящи подземия пред зоната за сигурност. Подминаха огромен зелен контейнер, претъпкан със стари годишнини на списанието на музея. На огромното табло пред стаичката на Смитбек бяха закачени всевъзможни писма от разгневени абонати, с които редакционният екип се забавляваше.

Веднъж, когато упорито издирваше един отдавна просрочен библиотечен брой на „Наука“, Марго беше проникнала в разхвърляната бърлога на Смитбек. Сега всичко си беше, както го помнеше: безредно разпилени върху бюрото ксерокопирани статии, недовършени писма, менюта от китайски ресторанти и огромно количество книги и списания, които библиотекарите в музея със сигурност упорито издирваха.

— Сядай — каза й Смитбек, избутвайки безцеремонно половинметровата купчина хартии от един от столовете.

След това затвори вратата, заобиколи бюрото и се приближи към люлеещия се стол, тъпчейки шумолящите под краката му листа.

— Така — каза тихо той. — И си сигурна, че дневникът не е там?

— Вече ти казах, че успях да прегледам само подредения от Уитлеси сандък. Но не би трябвало да е в другите.

Смитбек отново прегледа писмото.

— Кой е този Монтегю? — попита той.

— Не знам — отвърна Марго.

— А Йоргенсен?

— И за него не съм чувала.

Смитбек свали от една лавица телефонния указател на музея.

— Няма никакъв Монтегю — измърмори той, прелиствайки страниците. — Аха! Ето го Йоргенсен. Ботаническия. Пише, че се е пенсионирал. А защо все още има кабинет?

— Това тук не е необичайно — отвърна Марго. — Финансово независими хора, които нямат с какво друго да си запълват времето. Къде му е кабинетът?

— Сектор четирийсет и едно, четвърти етаж — каза Смитбек, след което затвори указателя и го остави върху бюрото си. — Близо до хербариума. — И се изправи. — Да вървим.

— Почакай малко, Смитбек. Почти четири часа е. Би трябвало да се обадя на Фрок и да му кажа какво…