— Благодаря. — Той отпи от чашката и леко приведе глава. — Не е зле. Бих искал да поговоря с вас, Ковач. На четири очи.

Двамата се завъртяхме към Къртис. Шофьорът ме изгледа с ненавист, но идването на нов човек бе разредило напрежението. Къртис си тръгна, продължавайки да се държи за носа. Полицаят го изчака да изчезне от поглед, сетне пак се обърна към мен.

— Вие ли го направихте? — небрежно попита той.

Кимнах.

— Той почна пръв. Играта загрубя малко. Мислеше си, че защитава някого.

— Е, радвам се, че не е защитавал мен.

— Както казах, играта загрубя. Разгорещих се.

— Не ми обяснявайте, тая история просто не ме засяга. — Полицаят се облакъти на бара и хвърли поглед наоколо с искрен интерес. Сега си го спомних. Онзи в хранилището, дето си пазеше значката да не потъмнее. — Ако се чувства засегнат, може да предяви обвинения и пак ще прегледаме записите на хотела.

— Значи имате съдебна заповед? — спокойно попитах аз, макар че съвсем не се чувствах спокоен.

— Почти. В правния отдел вечно се бавят. Скапани изкуствени интелекти. Вижте, исках да се извиня за поведението на Мърсър и Дейвидсън в участъка. Понякога се държат като тъпанари, но по принцип са свестни момчета.

Леко размахах чашата си.

— Минали работи.

— Добре. Аз съм детектив сержант Диего Баутиста. Обикновено действам като партньор на Ортега. — Той допи рома и се усмихна. — Държа да уточня — чисто служебна връзка.

— Разбрано. — Направих на бармана знак да налее по още едно. — Кажете ми нещо. Всички ли ходите при един фризьор, или е някакъв знак за групова принадлежност?

— Първото. — Баутиста печално сви рамене. — Ходим при едно старче във Фултън. Бивш затворник. Изглежда, мохиканите са били на мода по негово време. Друг стил не знае, но е приятен дядка и не взима скъпо. Един колега взе да го посещава преди няколко години, старецът му направи отстъпка. Нали знаете как става.

— Но Ортега не ходи там.

Баутиста разпери ръце.

— Ортега се подстригва сама. Използва малък холографски скенер. Разправя, че така си тренирала пространствената координация или нещо подобно.

— Различна е.

— Да, различна. — Баутиста помълча замислено и зарея поглед нейде в далечината. Без да усети, отпи от новата порция ром. — Заради нея идвам.

— О-хо. Дружеско предупреждение ли ме чака?

Баутиста направи гримаса.

— Наречете го както искате, но наистина ще е дружеско. Не ми трябва строшен нос.

Неволно се разсмях. След кратко колебание Баутиста си позволи сдържана усмивка.

— Работата е там, че тя просто се съсипва, като ви гледа да се разхождате с тоя носител. С Райкър бяха наистина много близки. От година изплаща ипотека за тялото, а с една лейтенантска заплата хич не е лесно. Онзи мръсник Банкрофт й извъртя гаден номер. В края на краищата Райкър не е нито много млад, нито пък хубавец.

— Има неврохимия — напомних аз.

— Е, да. Неврохимия — охотно се съгласи Баутиста. — Опитахте ли я вече?

— Един-два пъти.

— Все едно да танцуваш фламенко в рибарска мрежа, нали?

— Грубичка е — признах аз.

Този път се разсмяхме и двамата. Когато смехът утихна, полицаят отново се загледа в чашата си. Лицето му стана сериозно.

— Не се опитвам да ви притисна. Казвам само едно: карайте по-кротко. Точно в момента не й трябват такива неща.

— И на мен — отвърнах искрено аз. — Та аз дори не съм си на планетата.

Баутиста ме погледна със съчувствие, или просто пиенето почваше да го хваща.

— Предполагам, че Харлановият свят доста се различава от това тук.

— Правилно предполагате. Вижте, не искам да ставам груб, но нямаше ли кой да обясни на Ортега, че с Райкър е свършено? Все едно, че е мъртъв. Едва ли смята да го чака двеста години, нали?

Полицаят ме изгледа с присвити очи.

— Значи чухте за Райкър, а?

— Знам, че са му лепнали два века. Нямам представа за какво.

В очите на Баутиста блеснаха късчета от стара болка. Не е много приятно да разговаряш за корумпирани колеги. За момент съжалих, че подхванах темата.

Местен колорит. Попивай го.

— Искате ли да седнем? — попита смутено полицаят, оглеждайки се наоколо. Нямаше табуретки, сигурно бяха махнати преди години. — Може би в някое сепаре? Има доста за казване.

Седнахме до една от часовниковите масички и Баутиста бръкна в джоба си за цигари. Трепнах, но когато ми предложи, поклатих глава.

— Отказах ги.

— В този носител? — Баутиста почтително вдигна вежди зад воала от ароматен синкав дим. — Поздравления.