— Аз…

Но Кристин Ортега вече бе стиснала рамото ми и ме водеше решително настрани. Личеше си, че има богат опит в това отношение. Изтръгнах се от хватката й учтиво, но също тъй решително.

— Бързаме ли за някъде?

— Да, смятам, че и двамата имаме по-важни занимания — процеди тя през зъби, като гледаше назад, където нейните колеги отблъскваха настойчиво предлаганите листовки.

— Може би искам да поговоря с нея.

— Нима? Стори ми се, че по-скоро искате да й теглите един саблен удар.

— Беше реакция на носителя. Мисля, че тялото има неврохимични вградени рефлекси и тя ги задейства. Нали знаете, обикновено след разтоварване хората си полягат за няколко часа. Малко съм нервен.

Погледнах листовката в ръката си. „Може ли машина да спаси душата ви?“ — питаше риторично тя. Думата „машина“ беше отпечатана с шрифт, имитиращ архаичен компютърен текст. Изящните стереографски букви на „душата“ танцуваха над цялата страница. Преобърнах листа, за да видя отговора.

„Не!!!!!“

— Значи приемат криогенното замразяване на хора, но се бунтуват срещу дигиталното човешко прехвърляне? Интересно. — Хвърлих замислен поглед назад, към светещите плакати. — Каква е тази Резолюция 653?

— Безпрецедентен съдебен процес, който се води в момента от Съда на ООН — отговори троснато Ортега. — Общественият обвинител на Бей Сити иска да призове за свидетелка по друго дело една католичка, която в момента е на склад. Показанията й могат да бъдат решаващи. Ватикана твърди, че тя вече е мъртва и се намира в Божиите ръце. Наричат опита за призоваването й богохулство.

— Ясно. Няма съмнение на чия страна сте.

Тя спря и се обърна към мен.

— Ковач, мразя тия проклети изроди. Те са ни тормозили почти две хиляди и петстотин години. Носят вината за повече страдания, от която и да било друга организация в човешката история. Знаете ли, че те дори не позволяват на своите привърженици да използват противозачатъчни, за бога, и през последните пет века са се обявявали срещу всяко по-важно медицинско откритие? На практика единственото добро нещо, което можем да кажем за тях, е, че д.ч.п. им попречи да се разпрострат из Космоса заедно с останалото човечество.

Оказа се, че ще ме возят с поовехтял, но несъмнено елегантен „Локхийд-Митома“, оцветен вероятно в характерните шарки на полицията. Летял съм с такива машини на Шария, но там бяха покрити отвсякъде със сивкавочерен противорадарен слой. В сравнение с тях този изглеждаше ослепително пъстър със своите бели и червени райета. В кабината седеше неподвижно пилот с огледални очила като на всички останали от групата на Ортега. Люкът към вътрешността на машината вече беше отворен. Щом се качихме, Ортега удари с юмрук по стената и турбините се завъртяха с тихо свистене.

Помогнах на единия от мохиканите да затвори люка, стегнах мускули срещу тласъка на излитащата машина и се настаних на кресло до един от илюминаторите. Докато се издигахме по спирала, аз изпънах шия, за да видя тълпата долу. На височина около сто метра машината изравни и леко отпусна нос. Облегнах се назад и видях, че Ортега ме гледа.

— Все тъй любопитен, а? — подхвърли тя.

— Чувствам се като турист. Ще ми отговорите ли на един въпрос?

— Стига да мога.

— Ако онези долу не използват противозачатъчни средства, трябва да са ужасно много, нали? А напоследък Земята не е кой знае колко активна, тъй че… Защо властта не е в техни ръце?

Ортега и нейните хора се спогледаха с неприятни усмивки.

— Складирането — каза мохиканът отляво.

Плеснах се по врата, после се зачудих дали жестът е разпространен и тук. В края на краищата тилът е стандартното място за монтиране на мозъчна приставка, но дребните обичаи и жестове невинаги са логични.

— Складирането. Разбира се. — Огледах лицата им. — Няма ли изключение за тях?

— Не.

Кой знае защо, този кратък разговор сякаш ни сближи. Те се отпуснаха. Същият мохикан поясни:

— Десет години или три месеца, за тях е все същото. Смъртна присъда. Те никога не излизат. Весело, а?

Кимнах.

— Чиста работа. А какво става с телата?

Човекът срещу мен небрежно махна с ръка.

— Продават ги или ги разглобяват за трансплантации. Зависи от роднините.

Извърнах глава и се загледах през прозореца.

— Нещо смущава ли ви, Ковач?

Погледнах Ортега и разтеглих устни в нова усмивка. Май започвах да се справям доста добре.

— Не, не. Просто си мислех. Имам чувството, че съм попаднал на чужда планета.