Шрифт:
— Отвори страничната врата — наредих аз, прибирайки бластера под якето.
Шофьорът кимна вдървено и вратата се открехна. Извъртях се, ритнах я да се отвори докрай и чух нейде над нас воя на полицейски сирени. За миг срещнах в екрана погледа на шофьора и се усмихнах.
— Умник — казах аз и се хвърлих навън в движение.
Тротоарът ме блъсна в рамото и гърба, докато се търкалях сред смаяните викове на пешеходците. След две премятания се блъснах в каменна фасада и предпазливо станах на крака. Някаква минаваща двойка ме гледаше втренчено. Озъбих се в усмивка, която ги накара бързо да продължат напред, проявявайки подчертан интерес към витрините.
Облъхна ме струя топъл, задушен въздух — полицейска патрулна кола се спускаше подир нарушителя. Останах на място, като отвръщах втренчено на погледите на оредяващата тълпа минувачи, които бяха забелязали необичайното ми пристигане. Един по един хората насочваха вниманието си към мигащите светлини на полицейския патрул, увиснал заплашително над спрялата лимузина.
— Изключи двигателите и остани на място — прогърмя мощен глас от високоговорителите.
Около лимузината почна да се струпва навалица. Хората бързаха покрай мен, блъскаха се да видят какво става. Облегнат на стената, аз проверих дали имам някакви поражения от падането. Ако се съди по отслабващото вцепенение в рамото и гърба, всичко бе минало както трябва.
— Вдигни ръце и се отдръпни от колата — кънтеше металният глас на полицая.
Над подскачащите глави на зяпачите зърнах как шофьорът послушно излиза от лимузината с вдигнати ръце. Видя ми се облекчен, че е жив. За момент се запитах защо толкова рядко срещах подобно благоразумие в кръговете, където се движех.
Май на хората просто им се умира, реших аз.
Няколко метра отстъпвах заднешком през тълпата, после се завъртях и тръгнах през ярко осветената анонимност на нощния град.
15.
„Вече ми втръсна да слушам, че личното е и политическо. Затова ако някой тъп политик, някой играч във властта се опитва да провежда политика, която вреди на вас или на близките ви, ПРИЕМЕТЕ ГО ЛИЧНО. Разгневете се. Машината на Правосъдието няма да ви помогне — тя е бавна, студена и отгоре на всичко е тяхна, както програмно, така и материално. Само дребните хора страдат от ръката на Правосъдието; всемогъщите се изплъзват от нея с лукава усмивка. Ако искате правосъдие, трябва да го изкопчите със сила. Превърнете го в ЛИЧЕН въпрос. Нанесете им колкото можете повече удари. НАКАРАЙТЕ ГИ ДА ПРОУМЕЯТ. Така ще имате далеч по-добър шанс следващия път да ви вземат на сериозно. Да ви сметнат за опасен. И не се заблуждавайте: да ви вземат на сериозно, да ви сметнат за опасен е знак за различие, за ЕДИНСТВЕНОТО различие според тях, между играчи и дребни хора. С играчите се споразумяват. Дребните хора биват ликвидирани. А освен това те отново и отново трупат върху вашето ликвидиране, вашето интерниране, вашата инквизиция или брутална екзекуция едно последно и върховно оскърбление — че това е бизнес, че е политика, че така върви светът, че животът е тежък и че НЯМА НИЩО ЛИЧНО. Е, майната им. Направете го лично.“
Квелкрист Фолкънър „Неща, които вече трябваше да съм разбрал. Том II“Докато стигна до Лизниград, над Бей Сити вече изгряваше хладна синя зора и след отминалия дъжд всичко лъщеше като влажна оръжейна стомана. Стоях в сянката на колоните и оглеждах улицата за следи от движение. Изпитвах необходимото чувство, но не беше лесно да го поддържам в студените лъчи на новия ден. Главата ми бучеше от бързото усвояване на данни, а нейде в дъното на съзнанието ми витаеше Джими де Сото като неспокоен домашен дух.
„Къде отиваш, Так?“
„Да нанеса няколко удара.“
„Хендрикс“ не бе успял да открие никакви данни за клиниката, където ме разпитваха. От обещанието на Дийк към монголеца да му донесе диск с мъченията ми, можех да предполагам, че мястото трябва да е отвъд залива, вероятно в Окланд, но това само по себе си не помагаше много дори на изкуствения интелект. Изглежда, из цялата зона около залива се въртеше нелегална биотехнологична дейност. Щях да повторя маршрута си по трудния път.
От „Скришното място на Джери“.
В това отношение „Хендрикс“ се оказа по-полезен. След кратък дуел с някаква долнопробна предпазна система той изложи върху екрана в стаята ми всички тайни на клуба. Архитектурен план, охраняващ персонал, разписания и смени. Усвоих всичко това за секунди, тласкан от тлеещата ярост след разпита. Когато небето в прозореца зад мен почна да избледнява, аз прибрах немекса и филипса в кобурите, прикрепих тебитския нож и тръгнах да разпитвам на свой ред.
На идване към хотела не видях преследвача си, нямаше го и когато излязох. Късметлия.
„Скришното място на Джери“ преди разсъмване.
Евтината еротична мистика, лепнеща нощем около заведението, бе напълно изчезнала. Избледнялата неонова реклама и холографското изображение изглеждаха нелепо прикачени към зданието като безвкусна брошка върху стара рокля. Мрачно погледнах танцуващото момиче, все още в плен на чашата, и си помислих за Луиз по прякор Анемона, инквизирана до смърт, от която не можеше да се завърне заради религията си.
„Направи го лично.“
Немексът се озова в ръката ми като взето решение. Докато крачех към клуба, аз махнах предпазителя и металното щракване отекна звънко в тихия утринен въздух.
Когато наближих, роботът над входа се размърда и вдигна пипала насреща ми.
— Затворено е, приятел — каза синтетичният глас.
Вдигнах немекса и прострелях черепната кутия на робота. Стените й сигурно биха спрели куршуми от по-дребен калибър, но немексът я пръсна на парчета. Бликна фойерверк от искри и синтетичният глас премина в писък. Пипалата се разтресоха спазматично, после увиснаха. Над центъра им се вдигна пушек.