На пазаруване ме научи една руса жена, сержант от морската пехота с невероятното име Серенити Карлайл. Преди това неизменно използвах системата „купувай и бягай“. Определяш целта си, влизаш, получаваш я и излизаш. Ако няма каквото търсиш, оттегляш се с достойнство. През краткия ни съвместен живот Серенити ме отучи от тази система и ми обясни своите консуматорски възгледи.

— Виж какво — каза ми веднъж тя в едно кафене в Милспорт. — Пазаруването — имам предвид истинското, реалното пазаруване — би изчезнало още преди векове, ако не им харесваше.

— На кого?

— На хората. На обществото. — Тя нетърпеливо махна с ръка. — На всички. Отдавна имат тази възможност. Поръчки по пощата, виртуални супермаркети, автоматични дебитни системи. Можело е да стане, но не е станало. Какво ти говори това?

Бях на двайсет и две, редник от морската пехота, минал през уличните банди в Нова Пеща, тъй че не ми говореше нищо. Карлайл забеляза безизразната ми физиономия и въздъхна.

— Говори ти, че хората обичат да пазаруват. Че това задоволява вродената им потребност от придобиване на генетично ниво. Нещо, което сме наследили от първобитните ловци-събирачи. О, има и автоматизирано пазаруване за основни домашни стоки, механични системи за разпределение на храна за най-бедните. Но има и огромно изобилие от търговски центрове и специализирани пазари за хранителни стоки и занаятчийски произведения, където хората трябва да ходят лично. А защо ще го правят, ако не им харесва?

Аз свих рамене с младежка небрежност.

— Пазаруването е междуличностно отношение, упражняване на способностите за взимане на решения, то задоволява желанието за придобивки, поражда стремежа към нови вещи и събужда инстинкта за разузнаване. Ако се позамислиш, то е безкрайно присъщо на човешкия род, по дяволите. Трябва да го обикнеш, Так. Разбираш ли, с машина на въздушна възглавница можеш да минаваш от остров на остров, без изобщо да се намокриш. Но това не премахва дълбоката наслада от плуването, нали? Научи се да пазаруваш добре, Так. Бъди гъвкав. Наслаждавай се на неочакваното.

Днес не можеше и дума да става за наслаждение, но се постарах да бъда гъвкав, както ме учеше някога Серенити Карлайл. Бях тръгнал да търся подплатено водонепроницаемо яке, но накрая влязох в един магазин заради чифт универсални туристически обувки.

След обувките дойдоха широки черни панталони и плътна спортна риза с ензимни закопчалки от кръста до стегнатата яка. Бях виждал стотици варианти на този модел по улиците на Бей Сити. Повърхностно напрежение. Щеше да ми свърши работа. След кратко мъчително колебание добавих предизвикателна кърпа от червена коприна за връзване през челото според бандитската мода на Нова Пеща. Не беше най-добрият начин да се слея с околната среда, но донякъде успокояваше бунтовното раздразнение, което накипяваше в мен от вчера. Захвърлих летния костюм в една кофа за боклук заедно с обувките.

Преди това прерових джобовете на сакото и извадих две визитни картички — на лекарката от Централното хранилище и оръжейника на Банкрофт.

„Ларкин“ и „Грийн“ се оказаха имена не на двамата собственици, а на улици, които се пресичаха върху тревист склон, наречен Руския хълм. Автотаксито взе да ми разправя някакви подробности за района, но аз не му обърнах внимание. „Ларкин и Грийн, оръжейници от 2203 г.“ имаше дискретна ъглова фасада, заемаща по не повече от пет-шест метра от двете страни. През добре поддържана дървена врата влязох в прохладния магазин, изпълнен с дъх на машинно масло.

Отвътре помещението ми напомни за картографската зала в Слънчевия дом. Беше просторно, на два етажа и от високите прозорци нахлуваше светлина. Първият етаж беше премахнат и заменен с широка галерия покрай четирите стени. По стените висяха плоски витрини, а под галерията имаше тежки остъклени колички, изпълняващи същата функция. Освен миризмата на смазка се долавяше и изкуствен аромат на стара гора, а подът под новите ми ботуши беше покрит с килим.

Над парапета на галерията се подаде черно стоманено лице. Вместо очи лъщяха зелени фоторецептори.

— С какво можем да ви услужим, сър?

— Името ми е Такеши Ковач. Изпраща ме Лорънс Банкрофт — казах аз и леко наклоних глава, за да срещна погледа на андроида. — Търся надеждна стока.

— Разбира се, сър. — Гласът беше мъжки и доколкото можех да преценя, без инфразвукови рекламни добавки. — Мистър Банкрофт ни предупреди да ви очакваме. В момента съм с клиент, но след малко ще сляза. Моля, чувствайте се като у дома си. Вляво от вас има кресла и барче с напитки. Обслужете се, ако обичате.

Главата изчезна и тихият разговор, който смътно бях доловил на влизане, продължи. Намерих барчето за напитки, видях, че е богато заредено с алкохол и пури, и побързах да го затворя. Болкоуспокояващите бяха облекчили донякъде състоянието ми, но определено не исках да се тровя отново. С лека изненада осъзнах, че от сутринта не съм запалил нито една цигара. Пристъпих към най-близката витрина и огледах комплект самурайски мечове. Върху ножниците имаше етикетчета с дати. Някои бяха по-стари от мен.