Ако обувката ти става…

Той сведе поглед към нозете си, безстрастно съзерцавайки своите красиви английски обувки от щавена кожа.

Нямаше да престанат да търсят, докато не намерят истинския архив.

Ако обувката ти става, носи я.

Мокасините не ставаха на Ванджи Луис. Върховната ирония беше, че ставаха на него. Толкова очевидно, все едно, че ги беше носил, те го свързваха със смъртта на Ванджи Луис, Една Бърнс, Емет Сейлъм.

Усети как в него се надига истеричен смях и разтърсва непоклатимата му безстрастност. Прокурорът беше приключил с разговора си.

— Доктор Хайли — тонът му прозвуча съвсем официално, — арестуван сте за убийството на доктор Емет Сейлъм.

Едгар Хайли наблюдаваше мълчаливо как детективът, който седеше на бюрото, бързо стана. Не беше осъзнал, че мъжът води записки. Проследи с поглед как детективът извади чифт белезници от джоба си.

Белезници. Затвор. Процес. Жалките представители на човечеството щяха да съдят него. Той, който бе овладял началото на живота, акта на раждането, той да бъде най-обикновен затворник.

Изправи се. Несломимата сила се възвръщаше. Той бе извършил операция. Въпреки блестящото изпълнение, операцията се бе оказала неуспешна. Пациентът се намираше в клинична смърт. Нямаше какво друго да се направи, освен да се изключи животоподдържащата апаратура.

Доктор Каръл го гледаше с любопитство. От мига на запознанството им в сряда вечерта Каръл беше враждебен. Без видимо основание за това Едгар Хайли беше сигурен, че Ричард Каръл е човекът, насочил подозренията към него. Но той щеше да му отмъсти. Смъртта на Кейти де Мейо щеше да бъде отмъщението му към Ричард Каръл.

Детективът се приближаваше към него. Белезниците отразиха блясъка на огъня.

Усмихна се любезно.

— Току-що си спомних, че наистина тук имам няколко папки медицинска документация, която може да ви заинтересува — каза той. Отиде до стената, освободи пружината, която затваряше дървения плот, и той се плъзна назад. Отвори вградения сейф като автомат.

Би могъл да събере папките на куп и да се втурне към камината. Огънят, запален от Хилда, сега се бе разгорял. Преди да успеят да го спрат, щеше да се отърве от най-важните улики.

Не. Нека научат за неговия гений. Нека го оплакват.

Той извади папките от сейфа и ги натрупа на бюрото. Сега всички бяха вперили погледи в него. Каръл се приближи. Прокурорът все още стоеше с ръка на телефона. Единият детектив чакаше с белезници в ръка. Другият току-що се беше върнал в стаята. Вероятно бе обикалял къщата, душейки из личните му вещи. Кучета, погнали плячката си.

— Има още един случай, който ще искате да видите.

Той отиде до масата при камината и се пресегна за питието си. Докато вървеше към сейфа, отпиваше небрежно от чашата. Стъкленицата беше там, в дъното на сейфа. Беше я прибрал в понеделник вечерта за евентуална бъдеща употреба. Моментът беше настъпил. Изобщо не беше очаквал, че ще свърши по този начин. Но въпреки това продължаваше да контролира живота и смъртта. Правото на върховно решение бе единствено негово. В стаята постепенно проникваше миризма на изгоряло. Със съжаление констатира, че това бяха бърканите яйца с топено сирене.

При сейфа движенията му станаха бързи и точни. Отвори стъкленицата и изсипа кристалчетата цианкалий в чашата си. Когато по изражението на Ричард Каръл пролича, че той е разбрал какво става, Хайли вдигна чаша в подигравателен тост.

— Не! — изкрещя Ричард и се втурна към него, но Едгар Хайли поднесе чашата към устните си и бързо погълна съдържанието й.

Докато Хайли се свличаше на пода, Ричард успя да избие чашата от ръката му, но осъзна, че е твърде късно. Четиримата мъже наблюдаваха безпомощно, докато виковете и стенанията му заглъхнаха в мъчително безмълвие.

— О, господи! — прошепна по-младият детектив и хукна навън от стаята с позеленяло лице.

— Защо го направи? — попита другият. — Каква ужасна смърт!

Ричард се приведе над тялото. Лицето на Едгар Хайли беше сгърчено, по устните му бе избила пяна. Изпъкналите сиви очи бяха широко отворени и изцъклени. Можеше да направи толкова добро, помисли си Ричард. Вместо това той бе един егоцентричен гений, използвал дадените му от Бога способности, за да експериментира с живота.

— Щом се свързах с нюйоркската полиция, той разбра, че повече не може да лъже или да си разчиства пътя с убийства — каза Скот. — Ти беше прав за него, Ричард.

Ричард се изправи, отиде до бюрото и прочете имената върху етикетите на папките. БЪРКЛИ. ЛУИС.

— Ето това са архивите, които търсим. — Той отвори папката на Бъркли. На първата страница пишеше: Елизабет Бъркли, тридесет и девет годишна, от днес е моя пациентка. Тя не може да забременява и никога няма да има свое дете. Реших тя да бъде следващият изключителен обект на моите изследвания.

— Тук има история на заболяването — каза той тихо.

Скот се беше надвесил над тялото.