Сега той стоеше пред нея с не много високия си ръст, със студеното си лице, гологлав, с измачкан евтин костюм и прашни обувки. В ръката си държеше малка подвързана книга, а от джоба на сакото му се подаваха вестници. Имаше вид на човек, който беше прекарал следобеда на открито, под сянката на някое дърво, и сега се връща в къщи. И както винаги, не я забелязваше. Навярно я бе помислил за някое момиче от крайните квартали, полугражданка-полуселянка, която изнася грозде за продан в града.

— Ще ми дадеш ли грозде? — попита отново той.

— Вземи си! — каза троснато тя.

Неучтивият начин, по който й заговори, я разгневи. Баща му имаше същия навик — да се обръща към ученичките с обидна пренебрежителност, говорейки им на „ти“.

— Аз ще платя, разбира се — заяви той, като извади две никелови монети и ги погледна внимателно, сякаш това бяха последните му пари.

— Ти грешиш!… — рече тя. — Аз не съм продавачка.

Той я погледна равнодушно, но после изведнъж очите му трепнаха. Най-после я видя… Най-после забеляза, че тя беше хубава и от малко по-друго тесто.

— Вярно, ти не приличаш на продавачка — поправи се той без смущение.

Очите му се спряха последователно върху вехтата блуза, избеляла пола и платнените обувки, които бе сложила на бос крак. Тя имаше добре сложено тяло и красиво лице, наситено с удивителна жизненост. Изобилната кръв придаваше на кожата й леко обгорена от слънцето, бакърен оттенък. Тя бе свила доста грижливо гъстата си черна коса на руло, а орловият нос придаваше на красотата й нотка на осъзната и малко високомерна сериозност. Всичко това му се стори забавно. Той продължаваше да я обижда с учудването в погледа си. У него имаше нещо несъзнателно дръзко. Ала вместо да се разсърди, тя извърна към него лакътя си, върху който висеше кошницата, и повтори:

— Вземи си.

Ръката й беше силна, мургава и загоряла от слънцето, но с нежна китка, с чисти и равно подрязани нокти.

Той постави книгата в джоба си и взе един грозд.

— Каква е тази книга? — попита Ирина жадно.

— Една немска книга върху тютюните.

— Отегчително!… Как можеш да четеш такива книги?

— А какво да чета?

— Романи!…

— Не, аз не чета никога романи — каза той.

Тя стисна устни и направи презрителна гримаса. После го покани да вземе още един грозд и се приготви да си върви.

— Ще те придружа до града — рече той, като хрупаше гроздето с удоволствие.

Ирина се усмихна равнодушно. Нямаше нищо против.

— Аз съм Борис Морев, син на Редингота — представи се той, като че беше решил да се забавлява с баща си. — Познаваш ли Редингота?

— О, и как!… — произнесе тя с престорена гримаса на ужас.

А след това си спомни за упорития навик на учителя по латински да не поставя никому шесторка. Това можеше да попречи на влизането й в Медицинския факултет.

— Откъде го познаваш? — попита той.

— От гимназията.

— Значи, ти си ученичка в гимназията!… — Удивлението му ставаше все по-голямо. — В кой клас?

— В седми.

— А как си с латинския?

— Добре.

— Не вярвам. Как е възможно да бъдеш добре при такъв смахнат човек?

— Кой е смахнат? — учудено попита Ирина.

— Баща ми.

— Той не е смахнат, а строг.

— Не, направо смахнат! — настоя Борис.

— Аз ще бъда освободена от матира по латински — каза тя.

— Така ли?… Тогава ти сигурно знаеш наизуст речта на Цицерон срещу Катилина и можеш да я повториш като грамофонна плоча?

— Не, не я зная. Нито пък баща ти иска това. — Тя поправи с ръка рулото на косата си и попита жадно: — Защо се представяш чрез баща си?

— Защото той е много известна личност и хората казват, че приличам на него.

— Ти не приличаш на него и вероятно си доволен от това.

— Да — рече Борис, като се изсмя някак горчиво и злобно. — А как се казва баща ти? — попита той след малко.

— Той е също много известна личност… Чакъра, старшията от околийското, ако си чувал?

— Да, зная го, разбира се.

Настъпи мълчание, което изпъкна в контраст с бързия им и непринуден разговор преди малко.

— От какво се учудваш? — попита тя остро.

— От нищо — произнесе той безразлично.

Ирина го погледна бързо. Стори й се, че имаше нещо еднакво в съдбата им. И двамата се стесняваха от бащите си — сякаш не можеха да им простят, задето не бяха станали министри или народни представители.