Повторно подушване.

— И миниатюрния ковчег, който взехме от урната на Фиъринг. Това е работа на една и съща секта.

Бертен се приближи с още една крачка към малкото ковчеже. Капакът му сега бе на място: направен от кремаво оцветена хартия, украсена ръчно с черепи и дълги кости в черно мастило. Беше сложно сгъната, като оригами, за да прилепва плътно върху ковчежето от папиемаше.

— Муската, нарисувана върху този хартиен капак — каза Пендъргаст. — С какъв Лоасе идентифицира?

Бертен поклати глава.

— Не ми е позната. Бих допуснал, че е тайна, известна само на някоя единична секта оби. Каквато и да е, тя е много странна. Никога не съм виждал такава. — Той протегна ръка — и я дръпна мигновено назад, когато служителката изцъка с език, — след което я протегна отново и взе капака.

— Оставете го долу — произнесе рязко жената.

Бертен завъртя внимателно капака в ръце, като се взираше в него напрегнато и си мърмореше под нос.

— Господин Бертен — каза Лора с предупредителен глас.

Бертен изглежда не я чу. Въртеше хартиената конструкция в ръцете си, първо на една страна, после на друга, и продължаваше да си мърмори. След което с внезапен удар на пръстите си я разкъса на две.

Изпод гънките отдолу се посипа сивкав прах по панталоните и обувките му.

Той се дръпна назад от потрес и ужас, а хартиените ленти се разлетяха. Възрастната служителка направи опит да ги събере и започна да сипе забележки. Едрият мъж, който досега бе стоял мълчаливо в ъгъла, хвана Бертен за яката и го повлече навън, извеждайки го от стаята за доказателства. Пендъргаст клекна със скоростта на нападаща змия, извади малка епруветка от джоба на сакото си, започна да събира сивия прах и да я пълни с него. А Хейуърд стоеше сред всичко това и гледаше Д’Агоста, сякаш казваше: Предупредих те. Предупредих те.

Проктър спря Ролса на пустия паркинг зад бейзболното игрище в края на Инууд Хил Парк и изключи фаровете. Когато Пендъргаст и Д’Агоста излязоха от колата, Проктър отиде до багажника, отвори го и извади оттам дълга брезентова торба с инструменти, пластмасово сандъче за доказателства и метален детектор.

— И мислиш, че няма никакъв проблем просто да оставим колата? — попита със съмнение Д’Агоста.

— Проктър ще я наблюдава. — Пендъргаст взе брезентовата торба и я подаде на Д’Агоста. — Да не си губим времето тук, Винсънт.

— Няма.

Той преметна торбата през рамо и те тръгнаха напряко през празните бейзболни ромбове към гората. Погледна часовника си: два след полунощ. Какво правеше? Току-що бе обещал на Хейуърд, че няма да позволи Пендъргаст да го въвлече в някакви неразумни действия — а ето го сега, посред нощ, на експедиция за отвличане на тяло в обществен парк, без разрешение или съдебна заповед. Думите на Хейуърд още звучаха в главата му: „Като знам как събира доказателства, съмнявам се, че Пендъргаст може да обвини виновниците в съдебната зала. Може би не е случайно, че умират преди процеса.“

— Припомни ми пак, ако обичаш, защо се промъкваме като крадци на гробове? — каза той.

— Защото смекрадци на гробове.

Добре поне, помисли си Д’Агоста, че Бертен не беше с тях. Беше излязъл от колата в последната минута, оплаквайки се от сърцебиене. Дребосъкът беше напълно обзет от паника, защото Шариер бе успял да отскубне няколко негови косъма. Беше невъзможно обаче свещеникът да вземе коса от него, помисли си Д’Агоста със задоволство: едно от предимствата да си плешив. Той си помисли за малката сцена, която се бе разиграла в стаята за доказателства и се намръщи.

— Какво, по дяволите, иска приятелчето ти Бертен? — попита той. — Да сръбне сиропче?

— Един коктейл, който той предпочита, когато е… прекомерно възбуден.

— Коктейл?

— Нещо такова. Сода с лимон и лайм, водка, разтворен кодеин и бонбон за смучене.

— И какво?

— Бертен предпочита от онези с вкус на диня.

Д’Агоста поклати глава.

— Исусе. Такова нещо е възможно само в Луизиана.

— Всъщност, разбрах, че тази смес произхожда от Хюстън.

Като отминаха игрището, те се промушиха през една дупка в ниската ограда от мрежа, прекосиха някаква незасята нива и влязоха в гората. Пендъргаст включи GPS устройство и слабият син блясък на екранчето озари с призрачна светлина лицето на агента.

— Къде точно е гробът?

— Няма знак. Но благодарение на Рен знам местоположението. Изглежда, че тъй като се предполагало, че пазачът се е самоубил, останките му не могли да бъдат погребани в осветения семеен парцел. Затова бил погребан близо до мястото, където било намерено тялото му. В едно описание на погребението се казва, че се намира близо до паметника Шоракопоуч.