Нямах родина, живеех в различни градове (дойдох в Милано само защото Симеи ме повика), правил съм коректури за поне три издателства (университетски, никога за големите издателства), за едно редактирах думите в една енциклопедия (трябваше да се проверят датите, заглавията на творбите и прочие), приемах всякакви поръчки, чрез които си създадох нещо, което в един момент Паоло Виладжо нарече „чудовищна култура“. Губещите, също като автодидактите, винаги имат по-широки познания от победителите; ако искаш да победиш, трябва да знаеш само едно нещо и да не си губиш времето да знаеш всичко, удоволствието на ерудицията е запазено за губещите. Колкото повече знае човек, толкова по-малко му върви.

За няколко години се посветих на четенето на ръкописи, които ми даваха разни издателства (понякога и важни), защото там никой не иска да чете ръкописите, които постъпват. Давах ми по пет хиляди лири на ръкопис, по цял ден се търкалях в кревата и четях ожесточено, след това пишех резюме от две странички, като давах най-доброто от сарказма си, за да разгромя небрежния автор, в издателството всички изпитваха облекчение, пишеха на неблагоразумния как със съжаление го отхвърлят и така нататък. Да четеш ръкописи, които никога няма да бъдат публикувани, може да се превърне в занаят.

Междувременно стана и това с Анна и приключи, както се очакваше. Оттогава така и не успях (нито пък поисках горещо) да мисля с интерес за жена, защото се страхувах, че пак ще се проваля. За секса се грижех терапевтично, с по някоя случайна забежка, при която не те е страх, че ще се влюбиш, една нощ — и това е, благодаря, беше хубаво, и с по някоя и друга периодична връзка срещу заплащане, за да не бъда обсебен от желанието (танцьорките ме бяха направили нечувствителен към целулит).

И все пак мечтаех за това, за което мечтаят всички губещи: някой ден да напиша книга, която да ми донесе слава и богатство. За да се науча как се става велик писател, дори работих като негър (или ghost writer, както казват днес, за да сме политически коректни) за един автор на криминални романи, който на свой ред, за да се продава, се подписваше с американско име като актьорите в спагети уестърните. Но беше хубаво да работя в сянка, прикрит от две завеси (Другия и другото име на Другия).

Да пишеш чужд криминален роман беше лесно: трябваше просто да имитираш стила на Чандлър или в най-лошия случай на Спилейн. Но когато се опитах да нахвърля нещо свое, разбрах, че за да опиша някого или нещо, прибягвам до литературни ситуации: не бях способен да кажа, че някой си се разхожда в ясен и светъл ден, а казвах, че върви „под небе от картина на Каналето“. Впоследствие си дадох сметка, че и Д’Анунцио прави така: за да каже, че някоя си Костанца Ландбрук има еди-какви си качества, той пише, че е като излязла изпод четката на Томас Лоурънс, за Елена Мути отбелязва, че силуетът и напомня някои профили на младия Моро, а Андреа Сперели напомнял портрета на неизвестния господин в Галерия Боргезе. И така, за да прочетеш един роман, трябваше да разлистиш свезките на някоя история на изкуството, която се продава по реповете.

Ако Д’Анунцио беше лош писател, това не означаваше, че и аз трябва да съм лош. За да се отърва от порока на цитирането, реших да пиша повече.

Като цяло животът ми не беше нещо особено. И когато бях на петдесет, дойде поканата от Симеи. Защо не? Струваше си да опитам и това.

Какво да правя сега? Ако си подам носа навън, рискувам. По-добре е да изчакам тук, те може да са навън и да ме дебнат да изляза. Но няма да изляза. В кухнята имам няколко пакета сухари и консерви месо. От снощи ми остана и половин бутилка уиски. Ще ми стигнат за ден-два. Ще си капна две капки (а после може би още две, но чак следобед, защото от пиенето сутрин се оглупява) и ще се опитам да се върна в началото на това приключение дори без да има нужда да гледам дискетата, защото помня всичко съвсем ясно, поне засега.

Страхът от смъртта вдъхва живот на спомените.

Понеделник, 6-и април 1992 г.

Симеи имаше лицето на друг. Искам да кажа, че аз никога не запомням името на човек, който се казва Роси, Брамбила и Коломбо, дори Мадзини или Мандзони, защото носи името на друг, запомням само, че би трябвало да носи името на друг. Добре, лицето на Симеи не можеше да се запомни, защото приличаше на лицето на някой, който не е той. Всъщност имаше лицето на всички.

— Книга? — попитах го.

— Книга. Спомените на един журналист, разказ за една година работа по подготовката на един всекидневник, който никога няма да излезе. От друга страна, името на вестника трябва да е „Утре“, прилича на мото на нашите управници, ще говорим пак утре. Така че заглавието на книгата трябва да е „Утре: вчера“. Хубаво е, нали?

— И искате да я напиша аз? Защо не я напишете вие? Вие сте журналист, нали така? Щом ще ръководите вестник…

— Не е казано, че като си директор, можеш да пишеш. Не е казано, че министърът на отбраната знае как да хвърля ръчни гранати. Естествено, в течение на цялата предстояща година ще обсъждаме книгата ден за ден, вие трябва да вкарате стила, пипера, но общите линии ги контролирам аз.